— Да, имаме хора за тая работа. Но за телеметрични системи не смей и да мислиш. Опиташ ли да излъчваш оттам, спукана ти е работата. Без майтап. — Тя се завъртя към терминала и включи монитора. — Ще видя какво може да ти намери Рийз. С екранирана микроприставка имаш капацитет за около двеста часа качествен запис, а после ще го извадим на диск.
— Бива. Скъпо ли ще излезе?
Елиът се завъртя към нас и вдигна вежди.
— Питай Рийз. Вероятно ще трябва да купи частите, но може и да я уговориш да извърши операцията на кредит. Сигурно ще е доволна някой да й бъде задължен на нивото на ООН.
Озърнах се към Ортега, която отчаяно сви рамене.
— Сигурно — каза грубо тя.
Елиът се зае с екрана. Станах и се обърнах към Ортега.
— Слушай — прошепнах в ухото й, усещайки изведнъж, че с новия носител съм напълно безразличен към нейния аромат, — не съм виновен, че закъсахме за пари. Сметката от „Джаксол“ изчезна, изпари се, а ако почна да тегля средства от сметката на Банкрофт за такива неща, ще изглежда адски странно. Хайде, стегни се.
— Не е там работата — изсъска тя.
— А къде е?
Тя ме погледна — погледна жестокото безразличие към близостта ни.
— Много добре знаеш, по дяволите.
Въздъхнах дълбоко и затворих очи, за да не срещна погледа й.
— Уреди ли каквото те помолих?
— Да. — Тя се отдръпна, гласът й отново стана нормален и безизразен. — Зашеметяващият пистолет е от нашето управление, никой няма да го потърси. Останалото идва от склада за конфискувани оръжия в нюйоркския отдел. Утре лично отивам да взема пратката. Прехвърляне на ръка, никакви документи. Помолих двама-трима колеги за лична услуга.
— Чудесно. Благодаря.
— Моля — отвърна тя със свирепа ирония. — А, между другото, здравата се озориха, додето открият паешката отрова. Сигурно няма да споделиш за какво ти е, нали?
— Личен въпрос.
На екрана пред Елиът се появи негърка със сериозно лице на около петдесет и пет години.
— Здрасти, Рийз — весело поздрави Елиът. — Имам клиент за теб.
Въпреки песимистичната си прогноза Айрин Елиът приключи предварителната проверка само за ден. Аз стоях край езерото, възстановявах се след простичката микрохирургия на Рийз и хвърлях камъчета по водата заедно с едно шестгодишно момиченце, което май бе решило да ме осинови. Ортега още беше в Ню Йорк. Ледът между нас не искаше да се стопи.
Елиът дотича откъм селището и с вик обяви успеха на тайната проверка, без да си прави труд да слиза до водата. Примижах болезнено, когато ехото полетя над водата. Беше ми малко трудно да свикна с откритата атмосфера на малкото селище и все още не виждах какво общо има с процъфтяващото информационно пиратство. Подадох камъче на детето и замислено почесах малката раничка под окото си, където Рийз бе имплантирала записващата система.
— Хайде да видим как ще се справиш с това.
— Твоите камъни са тежки — оплака се момиченцето.
— Нищо, опитай. С последния направих девет отскока.
Детето ме погледна отдолу нагоре с присвити очи.
— Ти имаш вградени системи. А пък аз съм само на шест.
— Права си. И за едното, и за другото. — Погалих я по главата. — Но трябва да се справяш, с каквото имаш.
— Като порасна, ще си вградя системи като на леля Рийз.
Усетих как лека печал бликна по чисто изметения под на неврохимията „Хумало“.
— Браво. Слушай, трябва да си вървя. И стой настрани от водата, бива ли?
Тя ме изгледа с възмущение.
— Аз знам да плувам.
— И аз, но водата изглежда студена, не смяташ ли?
— Да-а-а…
— Значи се разбрахме.
Разчорлих косата й, после тръгнах по брега. Когато стигнах първата къща, погледнах назад. Момиченцето се напъваше да метне в езерото грамаден плосък камък, сякаш насреща стоеше враг.
Елиът беше в онова възторжено настроение, което обхваща повечето хакери след дълъг и плодотворен престой в мрежата.
— Поразрових се из историята — каза тя и дръпна шарнира на терминала. Ръцете й затанцуваха по клавиатурата и оживелият екран хвърли цветни отблясъци по лицето й. — Как е имплантантът?
Отново докоснах долния си клепач.