На полегатия тревист склон пред верандата някой бе подредил в нелеп кръг всевъзможни кресла и дивани, сякаш цялата сграда беше вдигната и отнесена малко по-нагоре от мебелировката си. Оттам долитаха гласове, мяркаха се огънчета на цигари. Посегнах към джоба си, после осъзнах, че нито имам цигари, нито ми трябват, и кисело се усмихнах в тъмнината.
През неясния разговор се надигна гласът на Баутиста.
— Ковач, ти ли си?
— Че кой друг? — раздразнено го прекъсна Ортега. — Това е виртуална среда, по дяволите.
— Да, но… — Баутиста сви рамене и посочи едно от празните кресла. — Добре дошъл на веселбата.
В кръга от мебели седяха пет силуета. Айрин Елиът и Дейвидсън бяха заели двата края на дивана до креслото на Баутиста. От другата му страна Ортега се бе изпънала в цял ръст върху втори диван.
Петият силует седеше спокойно, с изпънати крака и лице, тънещо в сянка. Над пъстрата кърпа около челото му стърчеше жилава черна коса. В скута си държеше бяла китара. Спрях пред него.
— Хендрикс, нали?
— Правилно. — Сега гласът му звучеше много по-плътно и мелодично. Едрите ръце плъзнаха по струните и пуснаха над сумрачния склон няколко звънки ноти. — Основен образ. Вграден от някогашните проектанти. Това остава, ако махнеш системата за нагаждане към клиентите.
— Добре. — Аз седнах срещу Айрин Елиът. — Доволна ли си от работната обстановка?
Тя кимна.
— Да, бива я.
— Откога си тук?
— Аз ли? — Тя сви рамене. — От ден-два. Твоите приятели дойдоха преди два часа.
— Два и половина — кисело уточни Ортега. — Защо се забави?
— Проблем с неврохимията. — Кимнах към Хендрикс. — Той не ви ли каза?
— Точно това ни каза. — Ортега ми хвърли типичен полицейски поглед. — Просто бих желала да знам какво означава.
Безпомощно разперих ръце.
— И аз. Системата „Хумало“ непрекъснато ме изхвърляше навън и трябваше време, за да постигнем съвместимост. Може да се оплача на производителите. — Отново се завъртях към Айрин Елиът. — Предполагам, че за гмуркането ще искаш максимално темпо.
— Добре си разбрал. — Елиът посочи с палец към Хендрикс. — Човекът каза, че може да вдигне до двеста и три. За да успеем, трябва да надуе до дупка.
— Изпробва ли варианти?
Елиът кимна.
— Мястото е по-недостъпно от орбитална банка. Но мога да ти кажа две интересни неща. Първо, преди два дни твоята приятелка Сара Сахиловска е излъчена от „Глава в облаците“ чрез комуникационния спътник „Гейтуей“ обратно за Харлановия свят. Значи няма да се пречка на огневата линия.
— Впечатлен съм. Колко време ти трябваше, за да се добереш до това сведение?
— Доста. — Елиът кимна към Хендрикс. — Но имаше кой да ми помага.
— А второто интересно нещо?
— Много интересно. Пряко излъчване до приемник в Европа на всеки осемнайсет часа. Без гмуркане засега не мога да кажа повече, а предполагах, че не би желал да рискувам. Но, изглежда, че е каквото търсим.
Спомних си автоматичните въоръжени паяци, бронираните торби за клонинги и мрачните гиганти, които крепяха свода в базиликата на Кавахара. По лицето ми неволно плъзна сянка на техните високомерни усмивки.
— Добре тогава. — Огледах събрания екип. — Хайде да почваме.
40.
Шария се повтаряше отново.
Един час след смрачаване излетяхме от кулата на „Хендрикс“ и завихме в нощта, изпъстрена със светлинки на коли. Ортега бе избрала същата машина, с която ме откараха до Слънчевия дом, но когато огледах сумрачната вътрешност на купето, вместо него сякаш видях емисарски екип за атаката на Дзихиче. Обстановката беше същата — Дейвидсън в ролята на свързочен офицер с бледосиньо лице от сиянието на приборите; Ортега като санитар, вадещ пневмоспринцовки и ампули от херметичните опаковки. Отпред, на вратата към кабината, стоеше тревожно Баутиста, а още един мохикан, когото не познавах, управляваше полета. Сигурно нещо пролича по изражението ми, защото Ортега се наведе рязко да ме погледне в лицето.
— Проблем ли има?
Поклатих глава.
— Не само малко носталгия.
— Е, дано да си пресметнал правилно.
Тя се опря здраво в стената. В ръката й първата пневмоспринцовка приличаше на листенце, откъснато от някакво екзотично цвете. Усмихнах се и отметнах глава, за да разкрия сънната артерия.