Полежах още малко, докато събрах сили. Коктейлът от две инжекции Жътвар беше сериозна работа. На Шария не ни трябваха повече от двайсет процента. В Дзихиче температурата на въздуха беше доста висока, а и инфрачервените сензори на паешките танкове бяха калпави. Тук обаче предмет с температурата на Шария би задействал всички аларми в дирижабъла. Без грижливо кислородно захранване тялото ми бързо щеше да изчерпи клетъчната си енергия и да ме остави задъхан и изтощен като риба на сухо. Лежах и дишах — дълбоко и бавно.
След две-три минути пак се завъртях и свалих гравитационната раница, после предпазливо пролазих през люка и напипах с длани решетъчна платформа. Бавно изпълзях върху нея като пеперуда, излизаща от пашкул. След като огледах мрачната платформа в двете посоки, станах на крака и свалих шлема и ръкавиците. Ако чертежите от завода в Тампа все още бяха верни, платформата се изкачваше между огромните камери с хелий към задната контролна кабина на дирижабъла, а оттам можех по някоя служебна стълбичка да сляза право до главната палуба. Според резултатите от разпита на Милър, апартаментът на Кавахара се намираше две нива по-долу от лявата страна и имаше два огромни прозореца, гледащи надолу.
Още веднъж проверих чертежите по памет, после извадих игления пистолет и тръгнах към кърмата.
Трябваха ми по-малко от петнайсет минути, за да стигна до контролната кабина. По пътя не видях никого. Самата кабина изглеждаше автоматизирана и почнах да подозирам, че напоследък едва ли някой си прави труда да посещава горната част от необятния корпус. Открих служебната стълбичка и мъчително поех надолу, докато меко сияние ми подсказа, че почти съм достигнал палубата. Спрях и цяла минута се ослушвах за гласове, напрягайки до предел слуха и чувството си за близост, преди да измина последните четири метра и да скоча в добре осветен коридор с килим на пода. Не видях жива душа.
Проверих вградения си дисплей за време и прибрах пистолета. Времето напредваше. Навярно Ортега и Кавахара вече разговаряха. Озърнах се и видях, че палубата отдавна не изпълнява технически функции. Коридорът беше боядисан в червено и златисто, на всеки няколко метра се редуваха екзотични растения и лампиони във формата на преплетени тела. Килимът под краката ми беше дебел, покрит с изображения на сексуални лудории. Мъжки, женски и комбинирани двойки запълваха целия под с разперени крайници и затулени отвърстия. По стените висяха холограми на същата тема, които стенеха и пъшкаха, когато минавах край тях. Стори ми се, че на една от тях разпознах жената с пурпурните устни от уличната реклама — жена, която навярно не бих разпознал, ако почнеше да ми подава аванси в някой бар на другия край на света.
Сред студеното спокойствие на бетатанатина всичко това ми действаше точно толкова, колкото стена, покрита с марсиански техноглифи.
На интервали от десет метра в стените на коридора имаше тапицирани двойни врати. Не бе нужно особено въображение, за да се досетя какво крият. Същото, каквото и биокабините на Джери. И във всеки момент от някоя можеше да изскочи клиент. Ускорих крачка, търсейки страничния коридор, за който знаех, че води към стълбите и асансьорите за другите нива.
Почти бях стигнал, когато на пет метра пред мен се отвори врата. Застинах с ръка върху дръжката на игления пистолет.
Пред мен през отворената врата с мъчително бавни движения излезе сиво космато животно — или малко вълче, или дребно куче. Без да пускам пистолета, аз се отлепих от стената и го огледах. Животното не беше много високо и се движеше на четири крака, но нещо не бе наред със задните му крака. От гърлото му излиташе тихо скимтене. То завъртя глава към мен и за момент стиснах пистолета още по-здраво, но животното само ме гледаше и нямата болка в очите му ме убеди, че не съм в опасност. После то закуца мъчително по коридора към следващата врата и спря там, привело дългата си глава към пода, сякаш се ослушваше.
Последвах го като насън и притиснах ухо към вратата. Тапицерията беше добра, но не можеше да попречи на неврохимия „Хумало“, задействана с пълна мощност. Едва доловими звуци нахлуха в ухото ми като досадни насекоми. Глух, ритмичен тъп звук и още нещо — може би умоляващи писъци на същество, почти загубило сили. Преди да се настроя докрай, звукът стихна.