Даря Калинина
Супернеудачница
Глава 1
Лиза вървеше по улицата и в главата й се въртеше само една мисъл: „Господи, нима това ми се случи?“ — невъзможно й беше да повярва в това щастие. Ще си има дете! След толкова години в очакване, най-накрая ще има бебе! Колко хубаво, че Виталик я накара да си направи този тест. Какъв загрижен съпруг си има! Все пак сам отиде до аптеката, сам купи теста. Колко я обича! Честно казано, колко мъже са способни на такова внимание към своите жени?
През няколкото мъчителни минути на очакване, докато тестът „узряваше“, Лиза дори отиде в другата стая. Тя отдавна не вярваше в положителния резултат. Колко такива тестове бе направила и винаги показваха едно и също — не, не и не! Но този път всичко беше иначе. Съвсем различно.
— Лиза, Лизичка! Ела тук! — извика я мъжът й от другата стая.
Лиза се учуди. Гласът му беше някак странен. А и той толкова отдавна не я бе наричал Лизичка. Отиде при него, трепереща от обхваналото я тревожно очакване и извика, виждайки още отдалеч тясната лента в неговите ръце.
— Получи се! — сияещ, възкликна мъжът й. — Лизичка, получи се! Виждаш ли теста, ние с теб ще си имаме бебе! Какво щастие!
След това те дълго с гордост и недоверие разглеждаха лентичката с положителния резултат.
— Първата снимка на нашето момченце — пошегува се Виталик, а Лиза щастливо му се усмихна.
Тя не предполагаше, че мъжът й толкова много иска да си имат дете. Даже обратното, винаги й се е струвало, че Виталик се отнася хладно към децата. Когато ходеха на гости, където имаше и деца, мъжът й винаги се мръщеше с погнуса. Или пък, ако можеше, изобщо не отиваше в такива домове.
Ако нямаше никакъв начин да се избегне подобно посещение, той се стремеше да е далеч от децата. Усмихваше им се вежливо, слушаше възторзите на останалите гости, докато някой малолетен вундеркинд демонстрираше своите таланти — свирене на пиано, умение за декламация или рисуване на портрети на членове на неговото семейство. Справедливо е да се отбележи, че ако членовете на семейството поне малко приличаха на своите изображения, щеше да е уместно рисунките да бъдат изложени в специален отдел на Музея за редки предмети.
Виталик вежливо кимаше, когато някое от децата се приближаваше до него с въпрос. Но самият той (Лиза специално го наблюдаваше!) и с пръст не докосваше детето.
— Та онези деца са чужди! — обясняваше мъжът й своя нестихващ възторг. — А това е собствен, твой, мой, наш наследник!
Лиза се усмихна. Защо ли всички мъже по света са твърдо убедени, че ще имат син. Даже тези, които искат момиченце, въпреки това са уверени, че жена им ще им роди момченце. Лично на нея й беше абсолютно все едно какво ще се роди. Първо дете — няма какво да избираш. Освен това тя толкова се бе измъчила от копнежа си по майчинството, че беше напълно сигурна — еднакво ще се радва и на момченце, и на момиченце.
Като си помисли само колко навреме пристигна тази новина! Сякаш бъдещото й дете е почувствало колко тежко и тъжно е на неговата майчица. И то се е разбързало да се появи в нейния живот, за да я сгрее със своята топлина, веселие и радост.
Проблемът беше в това, че в последно време на Лиза все не й вървеше. Дори много повече от това — на нея постоянно не й вървеше в живота. А напоследък това постоянно се изостри до крайност. Лиза просто не можеше да разбере какво се случва с нея. Уроки? Магия? Неблагоприятно разположение на планетите над главата й? Тя нищо не разбираше, освен една проста истина: определено в нищо не й вървеше.
Като се започне от пропуснатата среща с много важен и перспективен клиент и то само заради това, че будилникът й се счупи, а на стенния часовник точно в този ден му свърши батерията. В резултат, клиентът й се преориентира към друга фирма, където сключи договор за покупка на голям петстаен апартамент в центъра на града. Лиза имаше подобен апартамент и беше готова да му го даде даже на по-ниска цена, толкова й беше омръзнала тази огромна и скъпа квартира, която никой от клиентите й не искаше да купи.
Жилището й висеше непродадено почти две години. И накрая се бе намерил чудак, готов да го купи и дори да плати точно толкова, колкото искаше собственичката. И Лиза изтърва този клиент! А той специално й бе намекнал, че има още няколко варианта, но много бърза и апартаментът му трябва буквално за утре.
Това беше нейният реален шанс да оправи материалното си положение и да добави тежест към позицията, която заемаше във фирмата. А Лиза го изпусна заради проклетите часовници!
— Нищо, котенце — утешаваше я мъжът й — не се ядосвай, глупачето ми. Може би този тип нямаше да купи твоя имот.