— Верунчик, ти ли си наистина?
— Не се съмнявай, аз съм.
Лиза продължаваше да не вярва.
— Верунчик — извиси глас тя. — Отдавна ли си тук?
— Току-що се върнах. Както се оказа — точно навреме. Излиза, че още си жива. Метнала си се на баща си.
В гласа на Верунчик се чуваше нескрита злоба. Лиза никога досега не беше виждала своята леля такава. По-готин, лекомислен и вятърничав човек от Верунчик нямаше да се намери на този свят — досега така си мислеше за нея Лиза. Леля й никога не бе изпитвала злоба към никого. Дори към своите бивши съпрузи, които нагло се опитваха да я излъжат и при разводите искаха да заграбят всичко.
Но сега Верунчик бе твърде далеч от обичайния си облик на безгрижна птичка.
— Ти си жива зараза! — промърмори тя.
— Това лошо ли е?
— Зависи. За мен е лошо, а и за теб също не е добре. Да си беше разбила главата още при падането, щеше да умреш бързо и без да се мъчиш. Щях да те залея с цимент, никой нямаше да те намери още дълги години. Ако изобщо някога те намерят!
Главата на Лиза така бучеше от падането, че тя продължаваше да мисли, че думите на нейната леля просто й се причуват. Не беше възможно Верунчик да й говори такива неща. Та тя я обича! Или не?
— Обичам те — съгласи се с нея Верунчик. — Но себе си обичам повече!
— Добре, но нали така беше и преди?
— Не. Сега всичко се промени.
— Какво се е променило?
— Ето това!
И Верунчик сякаш смъкна скалпа от главата си. Така се стори на Лиза в началото, но после разбра, че изопнатите й нерви отново й бяха изиграли лоша шега. И че всъщност леля й беше смъкнала от главата си перуката, която носеше през последните месеци.
— Верунчик! — ахна Лиза. — Къде ти е косата?
Под перуката, главата на леля й, винаги украсена с гъсти рижави къдрици, сега бе абсолютно плешива.
— Ужас! — въздъхна Лиза. — Верунчик, защо си се подстригала? Кой те е подредил така да приличаш на изрод?
— Да се подстрижа така? Глупачка! Идиотка! Не съм се подстригвала. Косата ми опада. Сама! От проведеното лечение! Разбираш ли?
Не, Лиза упорито не разбираше нищо. Какво става? Междувременно гласът на Верунчик неочаквано се промени. От злобен и грачещ се превърна в уморен и далечен.
— Аз наистина умирам, Лиза — произнесе тя.
— Умираш ли? Ти? Как така умираш?
— Както много други преди мен. Много бавно и мъчително. На никого не пожелавам такъв край.
Лиза си помисли, че се намира в модерен театър на абсурда. И режисьорът й е дал една от главните роли, но без да й обясни в какво всъщност се състои нейната роля. Поначало той дори не бе съобщил на новата актриса, че е актриса.
— Умираш ли? Верунчик, но ти не приличаш на умираща!
— Знам. Засега лекарите успяват да задържат болестта. Само ако знаеше, колко пари отиват за това. Само ако знаеше! Лекарите през цялото време ми предписват все по-нови и скъпи лекарства. Всеки път по-скъпи и по-скъпи! Не мога да не си ги купя, ако не го направя, ще умра! А аз не искам да умирам! Не искам! Не искам! И няма да умра!
В гласа й се долавяха сълзи. Лиза не знаеше какво да каже. Нейната Верунчик е смъртно болна? Но какво и е?
— Същото като при майка ти.
Майката на Лиза умря от рак. Той порази не само един орган, а целия й организъм. На лекарите не им остана нищо друго, освен безпомощно да вдигат ръце:
— Сега някои видове рак се лекуват успешно. Но за съжаление, вашият случай е безнадежден.
Майката на Лиза буквално изгоря за два месеца. Лиза се разтрепери. Бедната Верунчик! Тя щеше да повтори съдбата на сестра си! Колко беше страшно!
— Не — поклати глава леля й. — Не се надявай! Аз няма да умра! В моя случай лечението е възможно и то дава отлични резултати. Трябват ми само пари. Пари, пари и само пари! А аз ги нямам. Всичките ми спестявания свършиха.
— И какво?
— И когато това ми се случи, разбрах, че твоят чичо е умрял! Глупак! Идиот!
— Защо го ругаеш?
— Как да не го ругая? Той остави всичките си пари на теб! На теб — сополанке, без да те е виждал някога! А за какво са ти на теб тези пари? Ти си млада и абсолютно здрава!
— Но чичо така е решил. Ти, мама и той сте били скарани. Затова ги е оставил на мен. Какво лошо има в това?
— Ако го познаваше отблизо и ти щеше да се скараш с него! — заяви Верунчик.
На това Лиза не знаеше какво да отговори, а Верунчик продължаваше да нарежда с изморения си глас:
— Не беше лесно да взема това решение, Лиза. Повярвай ми, никак не беше лесно. Аз те познавам, откакто бе в пелени. А трябваше да избирам между твоя и моя живот. Виж в какво положение ни постави онзи глупак, чичо ти Гриша.