— Разбирам колко тежък удар е това за Вас — казала тя. — И въпреки че не се погаждахте много с брат си, все пак сте го обичали.
— Откъде знаете, че ние с Григорий не сме се разбирали?
— Иначе той нямаше да остави цялото си състояние на своята племенница — любезно й отвърнала девойката, — а щеше да остави парите си на Вас.
Тези думи буквално зашеметили Верунчик! Много повече от новината за смъртта на Гришка! Била поразена, но се задържала на крака. Брат си не била виждала много години. Фактически, заминавайки, той още тогава бил умрял за нея. Но новината, че насъщно необходимите й пари ще отидат в ръцете на нейната племенница, предизвикала в нея водопад от емоции.
Започнало се с недоумение, постепенно преминаващо в гняв, а след това в ярост и ненавист.
Как е могъл Гриша да постъпи така? Защо съдбата била толкова жестока с нея? И последната й мисъл — какво да прави сега?
Първото й намерение било да отиде при племенницата си, да й обрисува ситуацията и да се надява на нейната доброта. Верунчик се канела да направи така, но неочаквано размислила. Да, племенницата й била страхотно момиче. Тя била много добра. Но това, че била много добра, още не означавало, че ще й даде толкова много пари, доплавали случайно през океана до нейните ръце. А Верунчик знаела, че ако успее да се излекува, ще й трябват още пари за дългия период на рехабилитация. Там също щели да отидат купища пари. Щяла ли да продължи Лиза да й ги дава така безропотно, или някой ден щяла да заяви на леля си, че лимитът на нейната доброта вече се е изчерпал?
— Не, не мога да рискувам — прошепнала си жената, усещайки, как в главата й се заражда ужасна, чудовищна и абсолютно злодейска мисъл.
Лиза трябвало да изчезне, а нейните пари да получи леля й. Но съществувал и мъжът на Лиза — Виталик. Леля Вера го ненавиждала с цялата си душа, считайки напълно справедливо, че той не оценява Лиза и просто я експлоатира като домашна прислужница — примирена, безропотна и непретенциозна. И най-важното — напълно безплатно.
Но сега Верунчик нямала избор. Трябвало да отиде при мъжа на Лиза, защото той се явявал първи неин наследник. Тя не се съмнявала, че ще стигнат до взаимно споразумение. Отдавна го подозирала, че си има любовница, а може би и няколко. Само Лиза можел да залъгва и да й замазва очите с розови облаци, обяснявайки късното си връщане вкъщи със спецификата на работата си, а намаляващите доходи с временни трудности в работата.
Това бе новост за Лиза, защото тя наистина му бе вярвала.
Леля Вера много пъти бе преминавала през подобни ситуации с нейните мъже. Така че, тя имала точен поглед и много бързо разкрила какъв е Виталик. По принцип, подобни ситуации били масово явление. Сигурно Виталик би живял с Лиза през целия си живот, ако не била тя.
Случило се така, че Верунчик се обърнала към мъжа на своята племенница с деловото си предложение точно в онзи ден, в който Лиза счупила злополучната витрина в магазина и изпотрошила с тялото си една камара скъпоструващи джунджурийки. Разбира се, Виталик вече бил заплатил съсипаната стока, но бил обезумял от яд.
— Крава! Глупачка! Саката!
Това били едни от най-меките сред епитетите, с които той мислено награждавал провинилата се съпруга. Обаждането на Лизината леля го озадачило и го принудило да застане нащрек. Той отлично знаел: Верунчик не можела да го търпи. Но тъй като на Виталик му било все едно къде ще отиде в онзи ден, само да бъдел по-далеч от разстроената физиономия на Лиза, той излязъл и се срещнал с Верунчик.
Отначало просто не й повярвал. Неговата Лиза, вечно носеща едни и същи раздърпани дънки — богата наследница?! Това било някаква измишльотина! И той директно така заявил на Верунчик:
— Много ми прилича на някакъв блъф! Не ви вярвам!
— Като не ми вярваш, провери сам. Успях да науча името на нотариалната кантора, на която са поръчали да въведе нашата Лиза в правата й на наследница. Можеш да отидеш при тях и да изясниш всичко.
Виталик така и направил. Със себе си взел поредната си любовница — Емилия. Независимо, че работела в сферата на погребалните услуги, по образование тя била юрист. Именно тя убедила Виталик, че на практика той можел да стане много богат човек. Имало само едно но.
— Твоята жена трябва да изчезне — хладнокръвно произнесла Емилия.
— Как така да изчезне?
— Най-добре ще бъде, ако умре.
Виталик мълчал. Същото му казала и Верунчик. По природа той не бил зъл човек. Само слаб, завистлив и суетен… И милиони жени твърде съблазнително започнали да се мержелеят в далечината пред неговия замечтан поглед. Твърде съблазнително! Освен това Емилия, която до момента се държала с него малко отвисоко, започнала да проявява към Виталик повече внимание и настойчиво твърдяла, че именно той бил достойният за тези пари, а не неговата жена.