— И мъжът ти не устоя! — тържествено съобщи на племенницата си леля Вера. — Което всъщност и се очакваше. Той реши да се отърве от теб, да те докара дотам, че сама да опънеш петалата. Ето за какъв човек си била омъжена!
Лиза мълчеше. Тя вече се беше примирила с мисълта, че е била омъжена за подлец, замислил да я заличи от този свят. Но й беше много трудно да признае още един очевиден факт: че зад всичките действия на Виталик всъщност е стояла нейната любима леля.
И така, Виталик започнал да действа. Не сам. Неговата любовница Емилия и Верунчик влизали в тройката на заговорниците. Освен това, Верунчик се споразумяла с нотариуса, който също съвсем не се оказал глупав. Той обещал, срещу малък процент, да забави уреждането на документите за встъпването на Лиза в правата й на наследница. И всячески да съдейства за това, вместо нея, наследството да бъде получено от Верунчик и Виталик.
Оказало се, че всичко се подреждало доста благоприятно за заговорниците. Препъникамъкът бил единствено в това, че Лиза никак не искала да се самоубива. Неприятностите, които организирали за нея роднините й, и хапчетата, с които я тровели същите тези любещи я роднини — нейният съпруг и нейната родна леля, не вършели работа. Момичето линеело, бледнеело, вършело глупости и грешки, но явно не се канело да умира. А времето минавало! И нотариусът вече няколко пъти многозначително се интересувал докога неговата клиентка ще продължава да бъде такава.
Не можело повече да се протака.
— Помогни й! — двете жени подтиквали Виталик. — Какъв мъж си?
— Не мога сам да я убия!
Това предизвикало в двете заговорнички буря от емоции.
— Слабак!
— Ревльо!
— Нищожество!
— За нищо не ставаш!
Но Виталик продължавал да твърди:
— Страх ме е! Не мога! Измислете нещо друго!
И тогава в главата на Емилия се родил този върховен план с мнимата бременност:
— Малко са жените, които са способни равнодушно да преживеят загубата на бебето си. Дори и на нероденото. А в сегашното състояние, на Лиза й е достатъчна някоя дреболия и тя няма да издържи, давам ви думата си.
На това място Верунчик замълча и злобно погледна надолу към племенницата си.
— Но ти и това издържа! Как може да си толкова коравосърдечна и бездушна?
Неочаквано Лиза почти се развесели. На всичкото отгоре Верунчик имаше нахалството да я обвинява в бездушие? Нея? Това вече не се побираше в никакви рамки. И Лиза се разсмя.
— Смей се, смей се идиотке. Не ти остава още дълго да се забавляваш. Скоро ще се присъединиш към компанията на мъжа си и неговата любовница. А аз най-накрая ще се добера до тези проклети пари!
— Верунчик! Аз просто не вярвам на ушите си.
— Налага се да повярваш.
— Но защо уби Виталик? И онази негова Емилия? Нали сте били заедно…
— Убих ги, защото бяха решили да ме игнорират! Подслушах един техен разговор — нямали намерение да делят парите с мен. И понеже по закон Виталик се явява твой наследник по права линия, той искаше да получи всичко. Всичките пари. И да избяга!
— И ти ги уби? Него и Емилия?
— Какво друго ми оставаше да направя? Разбрах, че трябва да разчитам единствено на себе си. Ако ти загинеше, а твоят мъж умреше, кой тогава щеше да получи парите? Отговорът беше ясен — щях да ги получа аз!
Разговорът с леля й ставаше за Лиза все по-труден. Главата й продължаваше да се мае, а пред очите й летяха червени мухи. Струваше й се, че още малко и пак ще загуби съзнание. Може би ще бъде за добро, нека да загуби съзнание — мина й подобна спасителна мисъл — така нямаше да усеща как ще я убиват.
А леля Вера продължаваше да нарежда:
— Успях да ги отстраня без особени проблеми. Нито мъжът ти, нито любовницата му се досещаха, че съм разкрила замислите им. Те си мислеха, че съм същата глупачка като теб. Когато отидох при него, той сам ми отвори вратата. Издебнах подходящ момент и докато не ме гледаше, се приближих отзад и го ударих по главата. Умря веднага! Надявам се, обаче, преди това да е разбрал, че умира и че съм го убила именно аз. Заради предателството му!
Лиза слушаше и продължаваше да се чуди. Странна каша беше в главата на нейната леля — кой знае защо беше решила, че Виталик е способен да излъже Лиза, но към нея — Верунчик — щеше да опази трогателната си преданост.
— А с Емилия се получи много смешно. Представяш ли си, тя сама ме покани у тях. Когато разбрала, че Виталик е убит, се изплашила и ми се обади. И за миг не е предполагала, че аз съм тази, която е могла да убие Виталик.