— И нея ли удари по главата?
— Защо да търся нови пътища? Първия път всичко се получи чудесно.
— А защо и мен не ме удари?
Лиза нарочно й зададе този въпрос, искаше най-после да чуе признанието на леля си.
— Ето това вече щеше да изглежда много подозрително. Затова избрах друг вариант — опитах се да те премажа с камион.
— Ти ли си била? — ахна Лиза. — Но зад волана седеше някакъв мъж с тъмни очила.
— Най-обикновена дегизировка. Какво толкова, каскет и тъмни очила. Нима е трудно да си ги купиш? И щях да успея без никакви проблеми, защото ти скачаше по тревата като питомен заек. Но онзи младеж… Той те спаси!
— Толя? — промърмори Лиза. — Значи вие с него не сте в заговор?
— Разбира се, че не.
Лиза мълчеше поразена. Значи, Толя наистина й бе спасил живота. Следващите два пъти не се брояха, защото ги бе подготвил сам. Но изпод колелетата на камиона, каран от обезумялата й леля, все пак я бе измъкнал. Беше му благодарна за това!
— И после — не можех просто да те убия, да те задуша, да те застрелям или да те заколя, защото исках твоята смърт да изглежда като нещастен случай или да прилича на самоубийство.
— Защо?
— Така щеше да има по-малко подозрения. Все пак, огромни пари са поставени на карта. И кой знае, това можеше да озадачи милицията.
Милицията! Значи леля й не знаеше нищо за пристигналия от далечна Австралия полицай Артур! За защитника на Лиза! Трябваше веднага да използва този коз!
— Те и без това вече са се усетили! — тържествено произнесе Лиза. — Но явно ти не знаеш.
— Какво не знам?
— При мен дойде един полицай! Истински полицай, от Австралия! Те знаят всичко — и за Виталик, и за Емилия, и за нотариуса. Казвам ти го, за да знаеш, че дори и да ме убиеш, няма да получиш наследството! Освен това съм убедена, че този полицай е идвал и при теб.
— Глупости.
— Нима в последно време не се е появил при теб нов познат с белег на челото?
Известно време Верунчик мълча. Ударът на Лиза достигна целта. Леля й бе прободена точно в сърцето.
— Не ти вярвам — промърмори тя накрая. — Не вярвам! Ти нарочно ме плашиш! Мислиш си, че ще повярвам на думите ти и ще те пусна! Няма да стане! Има да почакаш! Няма никакъв полицай! Никой не знае за твоето наследство. А тези, които знаят, вече не могат да говорят. Останахме аз и Израил Соломонович!
— Така ли?
— Разбира се, щяло да се наложи да си поделя парите с още някой, така ми каза Израил Соломонович. Но това не е толкова голяма сума. Ще я прежаля.
В този момент шумът в главата на Лиза стана непоносим. Стори й се, че навсякъде около нея се раздават звуци от стъпки и човешки гласове. Халюцинираше. Откъде ще се вземат тук други хора, а да не говорим пък толкова много? Но колкото и да беше странно, леля Вера също се обезпокои.
— Какво става? — произнесе тя, навеждайки глава в своята перука, която никак не й отиваше. — Лизка! Какъв е този шум?
— Откъде да знам? Ти си горе. Аз съм долу. Ако те интересува, иди и виж.
Леля Вера я послуша. Фигурата й престана да се мярка над бетонния кладенец, в който седеше Лиза. И момичето облекчено пое дъх. В главата й беше направо бъркотия и нищо не се подреждаше. Нейната леля се оказа истинско чудовище. Или може би тежката болест така бе повлияла на безгрижната и страхотната Верунчик? Във всеки случай, Лиза никога повече нямаше да изпита към леля си някое от онези чувства, които бе изпитвала преди.
Остана единствено съжалението. Да, при това май трябваше да съжалява по-скоро себе си, отколкото леля си, убила хладнокръвно вече двама души и приготвила се за трето убийство.
— Това е някакъв кошмар — прошепна си Лиза. — Невъзможен кошмар. Изглежда спя и сънувам невероятен сън.
Верунчик не отсъства дълго. Върна се загрижена и мрачна. Перуката й се бе изкривила и тя изглеждаше съвсем жалка.
— Някакви хора — измрънка тя в отговор на въпросителния поглед на племенницата си. — Бродят наоколо. Туристи или гъбари от града, не мога да разбера какви са.
У Лиза се появи лъч надежда. Можеше тези хора случайно да свърнат насам? Тогава щеше да има шанс за спасение. Мъничък, но все пак щеше да има.
— Знам за какво си мислиш! — забелязвайки промененото изражение на племенницата си злорадо промърмори леля Вера. — Само че нищо няма да излезе. Никого не можеш да извикаш на помощ. Вече не ми трябва нещастен случай. Прощавай, Лиза. Прости ми, но нямам друг изход.
В ръцете на леля Вера се появи предварително приготвено парче от тухла, което тя ловко метна върху племенницата си. И щеше да я уцели, ако Лиза не бе преценила навреме, че моментът за шеги и разговори е свършил и леля й ще премине към решителни действия. Момичето се дръпна настрани, така че парчето само одра рамото й. Много я заболя, но търпимо.