— Пъргавелка! — извика леля Вера и помоли племенницата си: — Лизка, не се мърдай. За теб ще е по-добре!
Лиза не виждаше нищо добро в това да свърши премазана от тежки камъни, които леля й се канеше да хвърли върху главата й. И отново отскочи встрани. После пак, и пак. Лиза имаше чувството, че камъните летят без прекъсване. Явно около Верунчик имаше значителен арсенал или тя предварително специално бе събрала камъните, за да засипе с тях тялото на любимата си племенница?
Лиза подскачаше, избягваше ударите и се въртеше. В тясната шахта това беше много трудно. И няколко камъка я удариха лошо. Много я болеше и й стана страшно. Тя разбираше, че можеше да успее да се измъкне и сто пъти подред, но на сто и първия камъкът на леля й все пак щеше да я уцели смъртоносно. И тя закрещя. Тя и преди крещеше, но сега закрещя така, както никога през живота си не бе крещяла. Силно! Пронизително! Сърцераздирателно!
Леля й Вера промърмори нещо в отговор. В ръцете й се появи поредната тухла. Защо ли в този момент Лиза беше сигурна, че именно това парче ще я уцели и тя нямаше да успее да се спаси от него. Не можеше да каже откъде се появи тази сигурност, но бе абсолютно убедена, че това ще бъде последното нещо, което щеше да види в своя живот.
— Недей! — простена Лиза.
И в този момент леля Вера го метна върху нея. Лиза подскочи, но отломъкът летеше към целта си, сякаш направляван от самата съдба. Срещата бе неизбежна. Обаче в момента, в който леля й го хвърли, нещо отвлече вниманието й. Затова траекторията му леко се измени. Леко, но достатъчно, за да може за пореден път съдбата да се окаже милостива към Лиза.
Камъкът я удари по шията. Болките бяха ужасни. Толкова ужасни, че Лиза се задъха и падна на земята, безсилна да помръдне, дори и да диша. Въпреки стенанията си, тя чуваше някакви приближаващи се викове отгоре. Но вече не можеше да вдигне глава и да погледне какво става там. Върху нея падна още един камък, който я удари по крака.
Лиза безпомощно потръпна, очаквайки, че точно сега ще се изсипе град от камъни, които ще я довършат окончателно. Но нищо подобно не се случи. Камъкът, който остави на крака й голяма кървяща рана, се оказа последен.
След известно време тя възстанови дишането си. После рискува и помръдна. Страшно я болеше, но все пак можеше да мърда. И Лиза започна да прави по-активни опити да се раздвижи.
— Ей! — раздаде се отгоре някакъв глас. — Как си там долу?
Мъжки глас. Със сигурност не принадлежеше на леля Вера. Затова Лиза вдигна глава. Горе стоеше Толя с някакви яки момчета. В началото тя изпадна във възторг. Това не беше леля Вера! Това беше Толя! Но след това разбра, че е рано да се радва. Този Толя все още беше съмнителен. И въпреки че досега няколко пъти я бе спасявал от домогванията на нейната леля, не го бе направил безкористно, а защото се бе надявал да получи парите на Лиза!
Но събитията от последните дни най-после бяха научили Лиза да бъде хитра. И сега тя напълно правдоподобно засия и възкликна:
— Толя! Мили! Скъпи! Любими мой спасителю!
Младежът се усмихна. Лицето му придоби обичайното самодоволно изражение. Лиза забеляза, че той не се сдържа и побутна с лакът стоящия до него приятел, сякаш му казваше: „Виждаш ли! Момичето си е загубило ума по мен, а ти не ми вярваше!“
Докато момчетата изтегляха Лиза нагоре, тя продължаваше да играе ролята на влюбена и безумно благодарна идиотка. Непрекъснато благодареше на Толя и на появилите се заедно с него побратими, които в отговор само смутено й се усмихваха. Дали защото човешката благодарност бе нещо съвсем ново за тях, дали защото все пак имаха някакъв остатък на човешка съвест, но те отлично осъзнаваха, че нямаше за какво да им благодарят. Пиленцето на име Лиза попадна от трън, та на глог!
— Толя! — увисна на врата на младежа Лиза. — Как ме намери?
— Не беше много сложно — махаше с ръце той. — Следяхме дома ти, теб и леля ти. И те намерихме. Ти по-добре ми кажи, защо избяга от мен? Влизам в стаята, а теб те няма никъде. Защо избяга?
Лиза смутено зае глупава поза. Понятен отговор на този въпрос тя нямаше.
— Аз… се притеснявах.
— Тя се притеснявала! — възмути се Толя. — Ако си бе седяла у дома, както ти бе казано, нищо нямаше да ти се случи. А тя, видиш ли, хукнала към вкъщи. И леля ти те причака! Кажи ми поне едно благодаря, задето усетих, че се задава нещо лошо и ви проследих.