— Зарежи тези неща! — кипна Мариша. — Какво ти щастие! Броеше стотинките от едната до другата заплата на Виталик. Нима това е щастие?
— Бях бедна — да. Но всъщност бях спокойна. Имах роднини. А сега си нямам никого.
За съжаление съдбата на нейната леля се оказа печална. Тялото й бе намерено близо до онази срутена сграда, където тя самата се бе опитала да убие собствената си племенница. Верунчик е била убита с изстрел в главата. Поне не се бе мъчила. И може би това е бил най-добрият край за нея. Ако бандитите я бяха оставили жива и тя бе попаднала в затвора, там кой щеше да се грижи за нейното здраве? Скъпите лекарства и излизането навън вероятно щяха да й бъдат забранени. И накрая, това, което мафиотите щяха да измислят за нея, можеше да се окаже много по-мъчително.
Лиза погреба своята неразумна леля много пищно, така както и своя мъж-предател. Тя не питаеше злоба към тези двама души, които се бяха опитали да я убият. Все още обаче не разбираше, как са могли да замислят срещу нея такова чудовищно престъпление. Това просто не намираше място в главата й.
За погребенията тя нае агенция „Последен път“. Ковчезите бяха от онова разкошно червено дърво с инкрустации, отвътре облицовани с коприна и плюш. Имаше всички екстри, които предлагаше погребалната агенция, с изключение на телевизор и компютър.
— Защо правиш такива излишни разходи? — ужаси се Мариша, когато видя фактурата за плащане в ръцете на Лиза.
Но тя се държеше непреклонно.
— Те и двамата толкова искаха тези пари — тъжно отговори тя в свое оправдание за похарчените средства — нека да получат поне малка част от тях. Не ми е жал.
Поръчката прие Костик. А документите оформи Анюта, която, както се оказа, беше зарязала тичането в предишната си фирма. Сега седеше в красивия офис, попълваше всякакви формуляри и получаваше заплата, няколко пъти по-голяма от предишните й доходи.
— Така и за собствено жилище мога да спестявам — сподели тя с Лиза своята радост. — Макар че, за какво ми е жилище? Костя има собствено. Той ми предложи да се оженим и да се преместя при него.
Лиза и Мариша се зарадваха искрено, че поне на един от тях тази история се беше отразила добре. Ето, Костя и Анюта се намериха един друг. Ако не бяха станали убийствата на Виталик и Емилия, тези двамата едва ли изобщо щяха да се срещнат и да се влюбят?
Винаги става така. Ненапразно хората казват: всяко зло за добро.
След двойното погребение Лиза се почувства много зле. Самотата се сгромоляса върху нея с пълна сила.
— Все още се страхувам да общувам, без значение с кого. Във всеки мъж виждам ако не убиец, то потенциален лъжец. Е, като изключим…
— Като изключим Артур, нали?
— Да — въздъхна Лиза.
Но Артур не се появяваше. Лиза се измори да си втълпява, че всъщност той е имал само делови интерес към нея. Свършил си е работата, спасил я е от ръцете на престъпниците и навярно отдавна се е върнал в Австралия.
— Можеше поне да се сбогува, преди да замине — промърмори Мариша, когато Лиза сподели тъгата си с нея.
Мъжът на Мариша отдавна се бе върнал от продължителната си командировка. И беше искрено щастлив, заварвайки жена си у дома — цяла и невредима.
— Изненадваш ме приятно — каза й Смайл. — Прибирам се и установявам, че не си попаднала в ръцете на някои бандити, не си пропаднала и не си в милицията. Какво е станало с теб? Ти ли си това?
Е, после иди и кажи, дали да слушаш разни гадателки? Мариша се вслуша в съвета на Лариса да пази нервите на мъжа си, а излизаше сякаш той беше недоволен и отново търси поводи за вълнение. Тогава Мариша ще му ги даде, че и с лихвата отгоре!
И тя се отправи на гости при потъналата в скръб върху своите милиони Лиза, която все още чакаше Артур.
— Вземи му се обади ти! — предложи й Мариша. — Искаш ли да му намеря телефона?
— Искам!
Мариша веднага звънна на следователя и без никакви проблеми научи необходимите координати на Артур. Освен това и новината, че младият полицай все още не е напуснал Русия. Така че той явно се намираше някъде в пределите на достъпното.
— Обади му се! Бързо!
— Какво да му кажа?
— Няма значение! Кажи му, че искаш да го видиш. Искаш да му благодариш, но не по телефона, а лично!
Лиза така и направи. Артур вдигна слушалката още след първия звън, сякаш само него беше чакал. Щом чу гласа му, тя усети, че очите й се изпълват със сълзи.
— Артур — успя единствено да произнесе тя. — Ела, моля те. Много си ми нужен.
И затвори телефона. Не се наложи да чака дълго. На вратата се позвъни и Артур се появи на прага й точно след две минути и половина.