— Случайно бях в колата в твоя двор — произнесе той, гледайки смутената Лиза. — Идвам за пети път, като пълен глупак седя в колата, гледам в телефона си, но нямам сили да се кача. И днес нямаше да го направя, ако ти не ми се беше обадила.
— Защо?
— Кой съм аз сега за теб? — промърмори Артур. — Ти вече си богата наследница. А аз… аз съм само един обикновен полицай на заплата в нещастното…
Но Лиза не му даде повече да говори.
— За мен това не е важно! — звънливо възкликна тя. — Артур! Скъпи мой! Ако всичко е в парите, още утре ще се откажа от тях!
— Ще се откажеш? — слиса се Артур. — Но защо?
— Защото искам да съм с теб! И ако парите са единствената пречка това да се случи, майната им! Нека да ги използват благотворителните фондове!
Артур абсолютно слисано гледаше момичето.
— Лиза! Не вярвам на ушите си! Готова си на това заради мен?
— Разбира се! Разбира се, че съм готова! Съмняваш ли се?
— Лиза!
— Артур!
И младите хора се хвърлиха в обятията си.
Докато наблюдаваше тази наистина романтична сцена, Мариша неволно се просълзи и веднага се разбърза обратно при мъжа си. Да, тя на всяка цена щеше да щади нервите му. Нека да мрънка, но тя все едно щеше да го направи. И не защото така са й казали, а защото сама го иска.
Лиза се венча за Артур в най-красивата църква в Сидни. Тя удържа на думата си. Отказа се от наследството на чичо Грегъри, което й донесе толкова беди и опасности. За него бяха организирани благотворителни фондове в Русия, Испания и Австралия — в страните, с които е бил свързан животът на нейния чичо.
Останалите след всичко това два милиона долара, бяха напълно достатъчни младата двойка да си купи и обзаведе собствена къща с голяма градина в околностите на Сидни, където живеят и досега. И доколкото е известно на Мариша, са много, много щастливи.
Оказва се, че големите пари не са залог за щастие. Любимият и верен човек всъщност е щастието, което всички чакат и за което всички мечтаят.