Това грубо желязо, стърчащо недодялано на вратата без капка изящество, страшно дразнеше Виталик. Той многократно се промъкваше до вратата с намерение да го махне. Но всеки път Лиза го спираше и заставаше в защита на желязното резе. В края на краищата в тяхната къща само тя изхвърляше боклука. И вечер с кофата за боклук на тъмната площадка излизаше именно тя. Виталик се връщаше много късно от работа, а и изхвърлянето на боклука някак си оскърбяваше неговата естетска натура. Той за нищо на света не би направил подобно нещо. Никога! Не беше го правил дори и в най-романтичните години на съвместния им живот.
— Значи мъжът ти се е заключил отвътре и не иска да ни отвори вратата. Интересно. Често ли прави така?
— Как?
— Ами да се напие и да заспи!
— Виталик въобще не пие!
На практика, ако Лизиният мъж изобщо пиеше, то това бяха само скъпи колекционерски вина или елитен коняк. Той не признаваше нищо по-евтино от петдесет долара бутилката. И когато чуеше, че някой си е купил хубаво вино в трилитрова картонена опаковка само за десет долара, се мръщеше и мърмореше:
— Магарешка пикня със захар!
Но и скъпия алкохол Лизиният мъж едва близваше. На него по-скоро му харесваше самият процес на дегустация. Да седне и да се напие — никога не е имал такава цел и никога не е разбирал защо някои го правят. Сега Лиза беше в затруднено положение. Какво можеше да се е случило с мъжа й? Да е взел сънотворно и да е заспал? Но още не беше толкова късно. Може би току-що се е върнал от работа, почувствал се е зле и си е легнал да спи? И да не се разтревожи от нейното отсъствие? Следвайки логиката на нещата, щом открие, че я няма вкъщи, той е длъжен да загрее телефона на Лиза от звънене или пък да обикаля по улиците и да търси изчезналата си съпруга.
— Нямам понятие какво може да му се е случило — произнесе Лиза с тревога в гласа. — Честна дума, не разбирам.
— Мда… Интересна ситуация.
— Мариша, какво да правим?
— Е, ако не ти е жал, бих предложила…
— Да разбием вратата?!
— Съгласна ли си?
— Щом Виталик е вътре и не отваря, значи му е станало лошо.
— Или пък просто не иска да разговаря с теб.
Лиза не допускаше такъв вариант, но сега се замисли и възмутено възкликна:
— Какво ме интересува какво иска той! Аз искам! И ако трябва да си говорим направо, това е моят дом и аз искам да вляза вътре!
За всеки случай, новите приятелки звъняха и чукаха по вратата още около половин час. Заради вдигналия се шум се появиха съседите и веднага се присъединиха към обсъждането на положението.
— Може би сърцето го е стегнало — предположи една бабка.
— Или е качил кръвно.
— Ама и вие! Толкова млад мъж, откъде у него сърдечни кризи?
— Не говорете така. Сега всички болести се подмладяват. Инфаркт получават и двадесетгодишните.
— Аз мисля, че може да се е подхлъзнал в банята — паднал е и се е ударил. Защо ме гледате така? Наскоро така на една моя приятелка мъжът й си отиде от този свят. Влязъл в банята, подхлъзнал се на мокрия под и директно полетял върху закачалката. След няколко дни ще му изнасяме четиридесет. Жалко за човека. А тази закачалка беше монтирал сам със собствените си ръце. Може да се каже, че сам си е поставил смъртния капан.
Докато слушаше бръщолевенето на добрите си съседи, Лиза ту пребледняваше, ту трепереше, ту конвулсивно се задъхваше. Виждаше се, че от поредния й припадък я дели още съвсем малко време. И Мариша взе единственото правилно решение.
— Лиза, хайде!
Но щом чуха, че Лиза има намерение да разбие вратата, съседите отново започнаха да предлагат варианти.
— Да извикаме чичо Миша от третия етаж.
— Защо чичо Миша? Той има само здрави мускули, но акъл няма. По-добре Фьодор от първия етаж. Той е стругар, може да има и инструменти!
— Какво говорите! Трябва ни професионалист ключар! Първата врата е дървена, а втората — желязна. Кой ще ви я отвори без специални инструменти?
Накрая Лиза се обади в Службата за извънредните ситуации. Наложи се да излъже, че от жилището подозрително мирише на газ. Специалистите дойдоха веднага. Дълго душиха около вратата, за да установят какъв мирис се усеща, хвърляйки подозрителни погледи към изпадналата в несвяст Лиза. Но тя имаше такъв нещастен израз на лицето, че спасителите явно я пожалиха. Нищо не й казаха и пристъпиха към задълженията си.
— Провървя Ви, жилището Ви е на последния етаж. Ще се спуснем от покрива и няма да разбиваме вратата.
Като чу, че нейният последен етаж най-после ще свърши някаква полезна работа, Лиза дори се ободри. Спасителите бързо затропаха по етажите, търсейки ключ от таванския. Намериха ключ. Качиха се на покрива. И след няколко мъчително дълги минути вратата на апартамента на Лиза се отвори отвътре.