Видът на спасителя, стоящ на прага, беше странен. Той не пусна Лиза да влезе вътре. Вместо това се обърна към началника си:
— Капитане, елате за малко.
Капитанът тежко пристъпи навътре, избутвайки Лиза.
— Какво има? — изплаши се тя. — Защо не ме пускат в собственото ми жилище? Какво се е случило?
На Лиза не й се наложи дълго да се опитва да влезе. Двамата спасители се появиха на прага и се втренчиха в младата жена с такова изражение, че на Мариша, която следеше внимателно случващото се, сърцето й замря в лошо предчувствие.
— Коя е собственичката? Вие ли сте? Е, да влезем.
Лиза се вкопчи в ръката на Мариша:
— Ела с мен!
— Коя е тази? Защо да идва с Вас?
— Това е сестра ми — излъга Лиза.
— Никак не си приличате.
— Това е сестра ми — упорито повтори Лиза.
Спасителят не продължи спора.
— А сестра Ви има ли здрави нерви? — вместо отговор иронично полюбопитства той. — Да? Е, тогава влезте и двете.
Тази увертюра, меко казано, ги накара да застанат нащрек. Споглеждайки се, момичетата бързо пристъпиха прага. Въпреки всичко гонеше ги любопитството.
— Елате тук!
Капитанът влезе направо в кухнята и момичетата го последваха. Апартаментчето на Лиза беше толкова тясно, че можеха да минат по коридора към кухнята само в редица един след друг. Първи вървеше капитанът, след него — Лиза, в края на шествието — Мариша. Пред кухнята капитанът неочаквано се спря, при което пое дълбоко въздух, за да глътне големия си корем и да пропусне напред Лиза.
Лиза стеснително се промъкна покрай капитанския корем и застана на прага на кухнята.
— О, майчице! — долетя до Мариша изплашеният й глас. — Виталик! Виталик! Какво е станало с теб?
Мариша нямаше никаква възможност да види какво се е случило с Виталик. Капитанът, с неговия огромен корем и Лиза запречваха цялата врата. Явно Лиза беше истински потресена и непрекъснато повтаряше своето „Виталик! Виталик!“, докато на капитана не му омръзна.
— Какво ще ми кажете, гражданко? — строго попита той Лиза. — Това Вашият мъж ли е?
— Моят е!
— И как да разбирам това, което виждам?
— Не знам.
— Кой му е счупил главата? Вие ли?
От тези думи на Мариша й секна дъхът. Как всичко се обърна на 180 градуса. Излиза, че мъжът на Лиза лежи в кухнята с разбита глава. Да се побъркаш! В този момент Лиза се захласна в ридания.
— Жив ли е? Кажете ми, жив ли е?
— Как ще е жив! — изсумтя капитанът. — От главата му нищо не е останало! Каква сила трябва да имаш, за да разцепиш по такъв начин главата на човек или може би Вие сте стреляли в него?
Капитанът не блестеше нито с много ум, нито с някаква тактичност. Изглежда единственото хубаво нещо у него беше могъщият му корем.
— Не, не съм! — твърдеше изплашената Лиза. — Аз… аз нищо подобно не съм направила! Аз не мога да стрелям!
— Оставете я! — намеси се Мариша. — Защо издевателствате над нея? Нали видяхте, че вратата беше затворена отвътре!
— Видяхме, но човекът не е могъл сам да си разбие тила на главата.
— Вие влязохте в жилището през покрива, а пък убиецът е могъл да излезе по същия начин!
— Така — твърдо произнесе капитанът, — пред нас е налице факт на насилствена смърт. Длъжен съм да извикам следствените органи.
Това и направи. Докато дойдат оперативните работници, Мариша разполагаше с достатъчно време, за да разгледа кухнята и тялото на Лизиния мъж. Помещението не беше голямо — около шест квадрата. Единият крак на убития се намираше под масата за хранене, а другият — до мивката. Разкривеното тяло заемаше цялото свободно пространство на пода в кухнята, така че практически нямаше откъде да се мине.
Главата на мъжа беше в плачевно състояние. Мариша забеляза, че ръбът на масата, също беше изцапан с кръв. Спасителите не бяха обърнали внимание на това, защото масата беше покрита с шарена покривка и кръвта не можеше да се различи на фона на яркия цветен десен. И още една интересна подробност: плотът на масата не беше направен от дърво, а от изкуствен камък. Наистина красиво, но както се оказва, далеч не безопасно.
Нямаше никакво съмнение в това, че падайки, мъжът на Лиза се е ударил в плота на масата. Камъкът под покривката също се оказа изпоцапан с кръв.
— Недей да плачеш! Явно, никой не го е убивал.
— Така ли?
— Изглежда мъжът ти сам си е треснал главата. Виждаш ли?
Лиза кимна.
— Защо изобщо сте покрили този красив плот с покривка?
— Аз я…
— Какво ти?
— Аз сложих покривката. Виталик настояваше масата да е гола, да не се покрива, но плотът е толкова студен! Беше много неприятно да го докосвам с голи лакти, затова сложих покривка.