— Добре — кимна Мариша. — Правилно си постъпила. При това тя продължаваше да шари с очи из кухнята и внезапно вниманието й бе привлечено от малък предмет на пода. — А това какво е?
Оказа се продълговата женска шнола за коса. Личеше си, че не е от евтините. Гладкият метал бе инкрустиран с плетеница от тънки сребристи нишки с вградени зелени камъчета от малахит. Камъните явно са били сортирани и подбирани внимателно, преди да се използват, защото създаваха невероятно интересен фон за красивата рисунка от орнаменти върху тях.
— Интересно нещо. Твоя ли е?
— Не.
— Сигурна ли си?
— Аз никога не съм имала такава шнола. Сигурна съм.
Шнолата се намираше под десния крак на убития. Как ли е попаднала там? Тази шнола предизвикваше у Мариша глухо раздразнение. Без нея всичко изглеждаше толкова просто и ясно. Лизиният мъж е паднал върху каменния плот на масата, ударил си е главата и е умрял. А сега в работата се намесваше тази чужда женска шнола. Откъде се е взела?
— Може мъжът ти да я е намерил някъде.
— Къде?
— На улицата.
— Виталик никога нищо не взимаше от улицата!
— Но шнолата е много красива. Може поне веднъж да е престъпил своите железни принципи.
Лиза не се съгласи.
— Не. По-скоро си мисля, че тук е била онази жена.
— Коя?
— Ами, Наташа. Тя ми звъня по телефона, нали ти разказах за нея.
— Ааа… Любовницата на мъжа ти. Е, какво пък, напълно е възможно това да е нейната шнола.
Лиза отново се замисли.
— Навярно — промълви тя, — са се скарали.
— Твоят Виталик и неговата Наташа?
— Да. Скарали са се, тя го е бутнала и той е паднал. Ударил си е главата и е умрял.
— А за какво са се скарали?
— Вероятно, жената е искала Виталик да ме напусне, а той не се е съгласил. Тя се е ядосала и го е убила.
Тази версия се стори на Мариша направо изсмукана от пръстите. Но ако от това на Лиза щеше да й стане по-леко, нека да си мисли, че смъртта на съпруга й е дело на ръцете на неговата любовница, която той е възнамерявал да разкара.
За всеки случай Мариша още малко поогледа кухнята. Не откри повече нищо интересно. Само пръстите на ръката на загиналия стискаха парче хартия. Без да се надява на успех, Мариша внимателно дръпна подаващото се крайче и хартията неочаквано лесно излезе.
— Какво имаме тук? Лиза?
Лиза погледна скъсания лист, който Мариша сложи върху масата.
— Буквите са на латиница.
— Виждам, а какво е написано?
— Аз знам само английски и малко немски на училищно ниво. А това е някакъв друг език.
Мариша кимна. Тя също знаеше английски и немски. Интересно съвпадение. Езикът върху късчето хартия й приличаше на испански или португалски, но от тези езици Мариша нямаше никакво понятие. Затова и не можа да разбере за какво се говори в писмото или в бележката, която мъжът на Лиза е държал в ръката си в момента на своята смърт.
— Мъжът ти имал ли е познати в чужбина?
— Ами… вероятно е имал, но аз не знам.
— Имам предвид такива, които редовно са му изпращали писма. Имал ли е такива?
— Не. Такива нямаше.
— А получавал ли е въобще писма от чужбина?
Не, подобно нещо Лиза не си спомняше.
— Хм, странно, много странно. Откъде се е взела тази бележка, че и на испански?
— Майната й, зарежи тази бележка! — възкликна Лиза. — Няма значение що за хартийка е това! И така знам кой е убил Виталик.
— И кой?
— Онази жена. Наташа!
— Да бе, взела, че го убила — усъмни се Мариша.
— Все едно, тя е била тук! Това е нейната шнола. Тя звъня по телефона, значи знае нашия номер. И адреса ни също знае!
Според Мариша, това не беше достатъчно условие, за да се предяви на мистериозната Наташа обвинение в убийство. Но Лиза се беше запънала като магаре на мост.
— Тя е! — твърдеше нещастната вдовица. — Тя е била тук! И е докарала Виталик до смърт!
— Твоят мъж е умрял не от разрив на сърцето, а от счупена глава.
В този момент пристигнаха оперативните работници, с което сложиха край на увлекателната дискусия между приятелките. Ченгетата започнаха детайлно да оглеждат кухнята и трупа, и жените се преместиха в голямата стая. Впрочем, тя можеше да бъде наречена „голяма“, само ако се сравняваше с втората съвсем мъничка стая. Но и тук нямаше особено място къде да се разположат.
След огледа на местопрестъплението дойде ред за разпит на вдовицата и главните свидетели.
Милицията се интересуваше къде и как е прекарала Лиза последните няколко часа. Съдебният лекар вече бе определил, че смъртта на мъжа й е настъпила между 4 и 6 часа след обяд на същия ден. Точно в 4 часа привечер жените бяха в травматологията, опитвайки се да разберат от какво страда Лиза, така че тя имаше отлично алиби. Първо инцидентът с колата, после травматологията, а след това разговорът й с Мариша у тях. Нейната визита при новата й позната можеше да потвърди съседката на Мариша, която момичетата срещнаха около пет и половина, качвайки се по стълбите.