— Много добре — промърмори следователят, но с държанието си показа, че алибито на Лиза ще бъде проверено щателно отначало докрай.
След това й зададоха още много въпроси. Основно за това къде е работил покойният, с какво се е занимавал в свободното си време? Имал ли е врагове? Лиза откровено отговаряше на всички питания. Но нищо интересно не можа да им каже. Не, нейният мъж нямаше врагове. Само любовница. Впрочем, последното Лиза благоразумно премълча.
— Как мислите, сам ли е паднал? — попита тя с треперещ глас оперативния, когато той се измори и млъкна.
— Скъпа госпожо, подът в кухнята Ви е дяволски хлъзгав — осъдително произнесе той и добави: — И защо сте сложили такива гладки теракотени плочки?
— Не съм аз. Мъжът ми ги избра. Той смяташе, че блясъкът на кахления под е много шик.
— Може и така да е. Само че за да се движиш по такъв под, ти трябват гумени ботуши. Иначе — лошо…
— Мъжът ми си имаше чехли с гумени подметки.
— Но сега е с други, с някаква кожена подметка. Специално погледнахме.
Лиза не можа да повярва и отиде лично да провери.
— Това не са неговите чехли — категорично заяви тя, когато се върна.
— Как така не са негови? Те са на краката му, значи са негови!
За Лиза това не беше еднозначно.
— Аз не съм му подарявала тези чехли — прошепна тя, обръщайки се към Мариша. — А и Виталик сам никога не би си купил такива.
— И защо?
— Защото те са… те са съвсем прости…
Мариша повдигна рамене. Изглежда Лизиният мъж наистина е бил човек със сложен характер, щом и чехлите му е трябвало да бъдат по някакъв начин необикновени.
— Сигурна съм, че тези чехли му ги е донесла онази гадина! — агресивно възкликна Лиза.
— Коя гадина?
— Наташа! Домъкнала му е тези чехли, за да ги носи и да си спомня за нея! Виталик беше тактичен човек. Разбира се, той не е могъл да каже на своята любовница, че чехлите не му харесват. Обул ги е, а когато тя си е тръгнала, е отишъл в кухнята и… се е подхлъзнал на тях!
Честно казано и тази версия беше абсурдна и глупава. Като се започне с това, защо й е на тайнствената Наташа да носи чехли на своя любовник в жилището на неговата жена, ако същият този любовник в най-близко бъдеще е щял да се премести под нейния покрив? По-логично щеше да бъде да му купи такъв подарък и да го остави при себе си. Да дочака, така да се каже, тържествения момент, когато нейният любим ще пристъпи прага на тяхното съвместно оттук нататък „гнездо“, а после да му поднесе своя подарък за добре дошъл.
Е добре, да предположим, че тази Наташа е видяла чехлите на някоя витрина и те толкова много са я грабнали (с вида си или с цената си, това не е толкова важно), че тя ги е купила веднага. И понеже се е намирала недалеч от жилището на любовника си, смело е отишла при него и му ги е връчила. И не се е притеснявала от появяването на законната му съпруга, която едва ли би разбрала акта на този подарък?!
Какво излиза? Или чехлите са се появили от нечии други ръце, или Наташа е била много добре осведомена за това, че законната му съпруга скоро няма да се появи вкъщи. Затова и толкова смело се е домъкнала в дома на съперницата си. Или пък Наташа съвсем съзнателно е провокирала скандал, надявайки се, че в този случай мъжът на Лиза най-после ще избере нея и ще зареже жена си.
Мариша чу гласа на Лиза, която фанатично шепнеше:
— Искам да я видя! Искам да й кажа! Искам да я погледна в очите!
— Кого искаш да видиш?
— Нея!
— Наташа? И какво ще й кажеш?
— Ооо? — високо изви глас Лиза. — Повярвай ми, ще намеря какво да кажа на тази особа! Първо, ще й кажа, че да ходиш на лов за чужди мъже е подло! Второ… второ ще я обвиня право в лицето, че тя е убила мъжа ми! Със своите… със своите чехли!
И Лиза се разплака горчиво. От вдигналия се шум дотичаха оперативните, но след като разбраха, че този емоционален израз на скръб е единствено заради чифт чехли на краката на покойния, многозначително се спогледаха и тихичко се измъкнаха. Известно време Мариша се опитваше сама да се справи с нестихващия поток от скръб, който се изливаше от Лиза, но бързо разбра, че това не е по силите й. Лиза ридаеше все по-нещастно и печално.
Извикаха лекар, който направи на Лиза инжекция с успокоително и каза, че скоро ще заспи. За обещаване — обеща го! Но какво от това! Лиза не спираше да плаче и явно нямаше никакво намерение да заспива. Изглежда вече добре си беше отспала от успокоителните инжекции, докато е била в „Далила“. Мариша не понасяше чужди сълзи и сега от сърцето й направо капеше кръв, като гледаше горкото момиче. Оставаше й един последен вариант — да уйдиса на акъла на безутешната вдовица.