— Добре — произнесе Мариша, като постави ръка върху тресящата се от плач глава на Лиза. — Ако от това ще ти стане по-леко, ще посетим тази Наташа.
— Оо! — повдигна към нея разплаканото си лице Лиза. — Благодаря ти!
— Няма за какво.
— Само да знаеш, колко съм ти благодарна! Ние двете хубавичко ще я подредим! Нека да знае…
— Имаш ли някаква идея, как да намерим тази особа? — прекъсна я Мариша.
— Ами… всъщност тя ми се обади.
— И какво?
— Звънна на домашния телефон, а той запаметява номерата, които са ни търсили.
— Значи телефонът на тази Наташа се е изписал и запаметил?
— Аха.
И Лиза се пресегна към невзрачната сива кутийка, в която влизаха кабелите на домашния телефон.
— На външен вид нищо и никакъв, но затова пък работи чудесно — поясни тя. — Виталик не харесваше този апарат. През цялото време упорстваше да го сменим с по-нов и по-стилен.
Уви, съвременните все по-скъпи и натруфени машинарийки невинаги успяваха да записват подред всички обаждания. А това изделие на някакви самоуки занаятчии работеше безотказно, изписвайки на дисплея си отровно червените цифрички още след втория сигнал.
— Може да запаметява до десет позвънявания — поясни Лиза и най-после се прозя. — Така-а, да видим. Аха, последни са ми звънели Льоша и Верунчик.
— Кой е този Льоша?
— Льоша ми е колега от бившата работа.
— Същият, на когото ти си предала своите клиенти и всичките си сделки?
— Да.
— А коя е Верунчик?
— Верунчик е леля ми.
— Леля ти? И ти я наричаш просто — Верунчик?!
— Да! А защо да не я наричам така, ние с нея сме като сестри.
Самата Мариша се обръщаше към своята леля по-официално — със Серафима Илинична. Е, понякога я наричаше лельо Серафима или пък лельо Фима. Но за някакви си умалителни като Фимка, Фимулка или даже Фимочка и дума не можеше да става! Такава безцеремонна фамилиарност и през ум не й беше минавала.
— Добре, Верунчик, та Верунчик — измърмори тя.
В края на краищата всеки дом си имаше свои правила. Щом на Лиза й се иска да нарича леля си Верунчик, нека си я нарича така. Какво я засяга това Мариша?
— Сигурно двете с леля ти сте много близки — подметна тя.
— Не, не много. Леля ми е особен човек. Художничка е.
— Наистина? Има ли изложби, излага ли картините си?
— Ммм… не, не си спомням. А и нейните работи… те са, как да се изразя по-меко, те са по-скоро любителски.
Казано с други думи, платната на нейната леля не се ползваха дори и с нещо поне малко напомнящо на успех.
— Но въпреки това, Верунчик смята, че с нищо друго не може да се занимава. Живописта — това е нейният живот и тя плюе на всички, които не я разбират.
— Да оставим твоята леля на мира — реши Мариша.
— Добре. Само че… странно.
— Кое е странното?
— Верунчик никога не ми звъни на домашния телефон.
— Защо?
— Не иска да разговаря с Виталик.
— Той да не би да е критикувал картините й?
— Не е там работата — смръщи се Лиза, като с видимо усилие сдържа поредната прозявка. Най-после започна да й действа поставеното сънотворно. — Много са тези, които я критикуват, но на Верунчик не й пука. Не, тя не харесваше Виталик… Всъщност, не знам защо не го харесваше. Просто не го харесваше — и това е! Затова тя по всякакъв начин избягваше общуването с него и винаги ме търсеше по мобилния, а след това аз веднага й се обаждах от домашния, ако Виталик не беше наоколо.
Независимо от сложните взаимоотношения между роднините в малкото семейство на Лиза, Мариша сметна, че по-нататъшното обсъждане на темата за Верунчик можеше да почака. Трябваше да изпратят ченгетата. Любезните съдебни лекари отдавна бяха избавили младата вдовица от тялото на мъжа й.
След като всички си тръгнаха, жилището стана по-просторно.
— Ама че работа! — възхитено възкликна Мариша, когато откри, че свободно може да отиде до входната врата и също така безпрепятствено да се върне назад, без да се налага да заобикаля, да се провира или натъква на някого.
Спомни си стар виц:
„Имало едно време един беден, много беден човек. Живеел в ужасна теснотия, в малка колиба, заедно с жена си, трите си отрочета и своите престарели родители. Всички те се тъпчели един върху друг и буквално ненавиждали теснотията, в която живеели. След един задушен ден в обкръжението на своето семейство, бедният човек се обърнал към Бога и се помолил: