Но Мариша я прекъсна:
— Сега имаме по-важни проблеми. Изпий едно кафе, а после ми кажи къде е телефонът на тази Наташа, къде си записала номера й?
Номерът беше изписан на устройството и с едно докосване на бутона Мариша го набра. Няколко секунди тя слушаше продължителните сигнали, а след това някой вдигна слушалката.
Наистина, гласът на неизвестната Наташа не се отличаваше нито със звънливост, нито с мелодичност, нито бе приятен. Хриплив, пропит глас, сякаш е настинала и гърлото я боли. Речник на простолюдието — неправилно произнася и изкривява даже елементарни думи. Непонятно.
— Извинете, мога ли да говоря с Наташа? — попита Мариша, без да е сигурна, че слушалката е вдигнала точно тази личност, която на нея й трябваше.
— Аз съм Наташа. А ти коя си?
— Поздравявам Ви! Вие спечелихте голямата награда!
— Каква?
— Цветен телевизор с диагонал на екрана 51 сантиметра.
Но Наташа не се оказа толкова проста.
— Плазмен ли? — заядливо попита тя, давайки да се разбере, че ако не е плазмен, тази награда изобщо не й трябва.
Да беше се заинтересувала къде и кога е спечелила тази награда. Но Мариша не по-малко емоционално откликна на нейния въпрос:
— Разбира се! Разбира се, ние имаме само плазмени телевизори. За какви ни вземате? Няма да предлагаме на нашите призьори някакви бракми!
И отново Наташа не благоволи да попита как все пак й пада от небето такъв скъп подарък.
— Тогава го докарайте вкъщи! — милозливо се съгласи тя и добави: — Така да бъде!
— Може ли да уточня адреса — улица Лужска, блок 35, апартамент 10?
— Съвсем не! — възмути се Наташа. — Аз живея на проспект Шлиселбургск, блок 2.
Мариша се извини за грешката и помоли за минутка, за да я коригира в компютъра. Можеше да не се старае толкова. Наташа не я слушаше и повторно диктуваше своя домашен адрес и без да се налага Мариша да я пита, тя съвсем подробно започна да обяснява по какъв най-удобен начин може да се стигне до нейния блок, ако се идва откъм центъра.
Виждаше се, че тази особа по никакъв начин не искаше да изпусне безплатната награда. Вероятно в мислите си тя вече си представяше как се хвали пред завистливите си приятелки. От маниерите й личеше, че Наташа не беше много умно момиче, но затова пък явно имаше големи претенции. Обикновено такива хора не постигаха много в живота. Особено, ако в детството им техните любящи родители са втълпявали в детското им съзнание, че са изключителни и не могат да се сравняват с никого, че заслужават само най-доброто. След това обаче животът бързо поставяше всичко по местата.
Съдейки по вида на блока, входа и обитателите, Наташка можеше да е доста по-скромна в своите искания. За каква плазма имаше претенции! Би трябвало да се радва и на най-обикновена цветна кутия.
Още повече че особата, която отвори вратата на приятелките, по никакъв начин не можеше да претендира за званието дама или дори млада жена. Цветът на лицето й от пръв поглед издаваше любителка на бутилката. С нищо несравнимия червено-кафяв цвят на кожата, оттеклата й физиономия и жълтите подпухнали торбички под очите довършваха нейния портрет.
На тази бабишкера й липсваха поне три предни зъба. А тези, които имаше, бяха в такова състояние, че беше по-добре изобщо да ги няма. Цялата беше една такава разплута, подута и тромава. Да не говорим за това, че тази лелка отдавна беше минала четиридесетте. И дори не твърде красивата, но иначе миличка и хубавичка Лиза изглеждаше като бонбонче в сравнение с нея.
— Вие ли сте Наташа? — отвори уста срещу съперницата си излъганата съпруга. — Не е възможно! И защо моят Виталик се е мъкнал при Вас? За нищо на света не мога да го повярвам!
С една фраза тя задраска всички надежди на Наташа за получаване на плазмения телевизор. Първоначално по лицето на жената се промъкна удивление, после гняв и паника, а накрая тя се опита да затвори вратата под носа на двете посетителки. И щеше да я затвори, ако не беше пъргавата Мариша, която навреме сложи крак в пролуката на вратата и изрева:
— Позволе-е-е-те да влезем!
Наташа глухо изохка и се отдръпна от вратата. Мариша изглеждаше достатъчно внушително и в спокойно състояние. А в гнева си видът й не беше за изпития мозък на собственичката на това жилище. Лиза влезе след Мариша. Двете започнаха любопитно да се оглеждат.
Апартаментчето беше направо в отчайващо състояние. По тавана имаше жълти петна, явно течеше от съседите на горния етаж, тапетите бяха мръсни и висяха на парцали по стените. Плочките на пода са били слагани сигурно преди сто години. Целите нащърбени, напукани, някои дори липсваха, от което подът приличаше на зъбите в устата на своята стопанка.