— Тук е много приятно.
— Не само приятно, но и много вкусно. Какво ще хапнете?
Имената на ястията нищо не говореха на Мариша. Затова тя се усмихна и върна менюто на нотариуса.
— Вие ми поръчайте нещо.
— С удоволствие.
— Впрочем, имам едно желание.
— Кажете!
— Аз да платя обяда.
Израил Соломонович, или Игор, се обиди до дъното на душата си.
— Мариша, как може? Оскърбявате ме като мъж и като човек!
— Защо? Аз дойдох при Вас за съвет, значи всичко е съвсем честно. Вие ще ми дадете съвет, а аз ще Ви почерпя с обяд. Нима на нотариусите не им се полага хонорар за работата?
— Общуването с Вас не е работа, а истинско удоволствие.
— Тогава аз няма да хапна нищо.
— И много ще ме огорчите. Трябва да обядвате!
— Настоявам да платя сметката.
— Това е невъзможно и освен това, ако Вие няма да се храните, ще ме принудите и аз да гладувам. А аз разчитах да похапна малко.
Нотариусът се държеше непреклонно. Той не искаше от Мариша пари. Решително и категорично ги отказваше с такава упоритост, че в крайна сметка Мариша се предаде. Иди, че вярвай после в приказките за пословичната стиснатост на тези хора.
— И така, какво искате да разберете? — каза нотариусът, след като обядът беше поръчан, донесен и изяден.
Мариша даже не разбра какво е яла. Беше нещо възхитително — люто, остро и зеленчуково, което трябваше да топи в дълбоката чиния със залъци бял хляб.
— Ммм… да разбера ли? А, да, кажете ми, нали водите дела за наследство?
— Аз съм специалист с широк профил — кимна Игор. — В практиката си имам и дела за наследство. Разбира се, ако влизат в понятието — международни. Впрочем, ако искате, то лично заради Вас, аз бих могъл…
— Не, не — прекъсна го Мариша. — Не се налага да правите никакви жертви.
Тя вече се досещаше, че нотариусът страшно я харесва. Заради нея той щеше да направи, ако не всичко, то много. Но съществуваше един важен въпрос — дали е замесен в тази мръсна история, която се случваше с Лиза? Тогава той на всяка цена щеше да отрича познанството си с нейния мъж, с нея самата, както и с пострадалата Емилия.
И Мариша реши да започне отзад напред.
— Вие дори не ме попитахте, откъде имам Вашата визитка — с укор произнесе тя.
— Моята визитка? Честно казано — да, не попитах.
— Виждате ли?!
— Даже не предполагах, че я имате.
— А как съм Ви открила тогава?
— Името ми е в указателя — спокойно й поясни Игор.
Мариша замълча, но не за дълго. По принцип тя не можеше дълго да мълчи.
— Вашата визитка ми даде Емилия.
— Кой?
— Управителят на погребалната агенция „Последен път“.
— Ааа… Да, да. Помня тази разкошна дама.
— И кога я видяхте за последен път, отдавна ли?
Дали на Мариша й се стори, или нотариусът наистина се поколеба. Може и да й се е сторило, но това леко съмнение беше достатъчно, тя да застане нащрек. Разбира се, Израил Соломонович беше много мил и я почерпи с прекрасен обяд, но… но, както се казва — приятелството си е приятелство, а сиренето е с пари. Тя нямаше никакво основание да се доверява на този тип.
Ето и сега, Мариша разглеждаше пищната копринена вратовръзка на нотариуса, с втъкната в нея скъпоценна игла с диамант, златния красив пръстен, надянат на малкия му пръст, лачените му обувки, и си мислеше, че всички тези неща струват пари, и то доста пари. А и обядът, доколкото Мариша успя да види, в заведението удоволствията не бяха от най-евтините.
А Израил Соломонович обядваше тук всеки ден. Толкова добре ли са платени нотариусите или нейният нов познат имаше солиден допълнителен източник на доходи? И неговото име е Емилия?
— Знаете ли, аз Ви разпитвам за Емилия, защото тя умря.
Ето сега вече, нотариусът наистина беше поразен. Той дори започна да се тресе, сякаш по него бяха пуснали електрически ток. Високото мучело моментално плувна в пот и се наложи той да го избърше със снежнобялата си копринена носна кърпа.
— У… у… умряла е? Наистина ли?
— Точно така.
— От какво е умряла? Такава млада жена. Не изглеждаше да боледува от нещо.
— Не е боледувала. Аз вероятно не се изразих правилно. Не е умряла. Беше… беше убита!
В този момент Израил Соломонович започна да се гърчи като жива каракуда в нагорещен тиган. Мариша даже се изплаши. Нотариусът направо се затресе, толкова навътре прие новината за смъртта на Емилия. По-точно факта, че не е умряла от естествена смърт. Не можеше дори да говори, но с побелели устни все пак прошепна: