— Как? Кажете ми, как е станало това? На улицата ли са я нападнали? Да не са я изнасилили? Ограбили?
Настроението на Мариша все повече и повече падаше и тя мрачно му отвърна:
— Не. Била е убита в собствения си дом. От вещите й нищо не липсва.
— Какъв ужас!
— Именно — кимна Мариша, на която вече й беше пределно ясно, че работата с нотариуса не е чиста и сега се канеше откровено да го излъже, а за нея това не представляваше никаква трудност. — Представяте ли си моя ужас, когато научих? Чичо ми почина. Отидох при Емилия, защото в нашето семейство тя винаги се занимаваше с неща от подобен род. И какво се оказа? Не ми стигаше това, че сега ще се наложи да се доверявам на някакви неграмотни парвенюта, които да изпратят чичо ми в последния му път с подобаващ на неговото положение лукс, ами трябваше сама да търся визитката Ви.
— Къде да я търсите?
— По бюрото на Емилия.
Но нотариусът вече бе загубил интерес към Емилия. И апетит също. Той така се забърза нанякъде, че дори заряза плодовия десерт, който току-що им бяха сервирали.
— Извинете ме, милион пъти, но трябва да тичам!
И той действително се затича. Напразно е очаквал, че Мариша ще остане там да си тъпче стомаха с орехи, мед и плодове. Първо, тя вече се беше нахранила. Второ, не обичаше мед. Трето, не беше дошла тук, за да яде. Сладкото е вредно за фигурата, а след обилен обяд е хубаво да се пораздвижиш.
Изглежда, Израил Соломонович също беше загрижен за фигурата си. С долепена до ухото си слушалка и изцъклени очи, той премина толкова бързо покрай прозореца на кафенето, където Мариша все още седеше, че беше достоен съперник на всеки олимпийски състезател.
— И закъде сме се разбързали така?
Като смачка салфетката си, Мариша изскочи веднага след него на улицата. Тя бе в отлична спортна форма. Малко движение след обилния обяд щеше да й дойде добре. Междувременно, Израил Соломонович бързо се задъха от първоначалния си спринт и забави крачка, като от време на време вадеше носната си кърпа и си бършеше лицето. Правеше го толкова често, че кърпата му вече посивя от пот и заприлича не на знаме, с което можеше да се предаде в плен, а на мръсен парцал.
Израил Соломонович непрекъснато допираше до ухото си мобилния телефон и говореше раздразнено. След това сменяше маршрута, всеки път ядосан все повече и повече.
— Сменя посоката. Търси мястото на срещата. Търси го и не го намира.
Накрая, след две пресечки, Израил Соломонович се успокои. Той прекоси платното и „пусна котва“ до малък сутерен. Започна нервно да се оглежда във всички посоки, явно очаквайки някого. За да не бъде разкрита, Мариша се скри зад една будка с рекламни афиши. Не беше много удобно място, а и беше твърде далеч от нотариуса, но тя се страхуваше да се приближи повече.
И наблюдавайки от своето укритие, тя видя как към Израил Соломонович пристъпи една миниатюрна дама на средна възраст в елегантен костюм с панталон. От това разстояние Мариша не можеше да види лицето й. Успя само да забележи, че е с рижава коса и толкоз. Не толкова рижа, колкото беше покойната Емилия, но все пак достатъчно рижа. Роднина? Сестра на покойната Емилия?
— Ех, да имах сега един бинокъл!
Нямаше да й навреди, ако можеше да подслуша за какво си говорят двамата. Защото Мариша беше сигурна, чете си говорят за Емилия. За пореден път се самоупрекна, че не се беше подготвила добре за срещата със заподозрените. Трябваше да има бинокъл, да издебне подходящ момент и да сложи подслушвателно устройство в костюма на Израил Соломонович. Още повече, че за всичко това тя имаше предостатъчно време.
Мариша се изтормози, опитвайки се да долови за какво разговарят двамата. А разговорът между тях — между нотариуса и неговата рижава позната — беше повече от бурен. Нотариусът размахваше ръце. Рижавата не изоставаше от него. Дори го удари с черното куфарче, което държеше в ръка. То бе с метални ръбове и бедният направо се сви на две от болка, но бързо дойде на себе си и отново нещо заговори.
— Момченце! Момченце, я ела тук! Трябваш ми!
Мариша хвана за ръкава минаващото покрай нея хлапе на около дванайсет години. Палавото му изражение и бързите му очички навеждаха на мисълта, че пред нея стои голям шмекер. А стърчащият от джоба му мобилен телефон, твърде скъп за неговата възраст, само потвърждаваше нейното предположение. Шмекер, при това много добър шмекер.
— Да подслушам за какво си говорят онези двамата ли? — учуди се хлапакът, когато Мариша изложи молбата си. — Вие какво, лелче? Към какво ме подтиквате, при това безплатно?
Ключовата дума в тази тирада беше „безплатно“.
— Не е безплатно — възмути се Мариша. — Ще ти дам сто рубли.