Отново уловиха гласа на нотариуса:
— И къде е моята клиентка? Защо не дойде?
— Сега ще дойде. Навярно закъснява. Ще я почакаме.
— Не мога да чакам! — нервно заяви нотариусът. — Нямам време. Пак Ви казвам, мога да чакам само още три дни! Чувате ли ме? Само три дни и нито минута повече! После ще бъда принуден да дам ход на делото!
— И ще загубите милиони!
— Така да бъде! Затова пък ще запазя всичко, което вече имам. Освен това, не ми харесва миризмата, която това дело започва да излъчва. Мирише на гнило! Това е! Сложете си го като обеца на ухото — три дни! Нито минута повече!
След тези думи той решително се обърна и се отдалечи.
— Лиза! Той си тръгва!
— Виждам.
— Аз тръгвам след него!
— Защо?
— Защото този тип знае нещо!
— И ти си мислиш, че ще ти каже?
— Не съм сигурна, но нищо не ми пречи да опитам.
И Мариша излезе от колата. Лиза я последва.
— Ти къде? — учуди се Мариша. — Изчакай ме тук.
— Какво да правя? Колко време ще се бавиш? Цяла нощ ли да седя в колата ти?
— Добре — кимна Мариша. — Тогава имам задача за теб.
— Каква?
— Да проследиш Толя. Ще можеш ли?
— Ще мога!
— Само те моля да бъдеш внимателна! Не се показвай пред него, той не трябва да те засече.
Лиза кимна. Вече беше разбрала, че Толя изпитваше към нея користен, а не искрен интерес. Тя бе излъгала надеждите му. Така че, сега той беше силно озлобен към нея. Захлопвайки вратите на колата с останалата вътре подслушвателна апаратура, момичетата се разделиха. Мариша забърза след нотариуса. Важното беше да не го изгуби от поглед.
А Лиза остана на площада. Докато се оглеждаше наоколо, тя разбра, че предупреждението на Мариша беше закъсняло. Нямаше да й се налага да внимава с проследяването на Толя. Той не се виждаше никъде. Беше изчезнал. А как да проследи човек, който липсва?
— Привет — внезапно до ухото й произнесе познат глас.
Лиза едва сдържа възклицанието си. В този момент тя мислеше за Толя, затова в първата секунда й се стори, че именно той се е появил до нея, но веднага разбра грешката си. Не беше Толя, а Артур.
— Как ме изплаши? Винаги ли ще ме стряскаш с внезапната си поява? — почти спокойно попита Лиза.
— Силно се надявам, че не — засмя се той. — А ти какво правиш тук?
— Ами ти?
— Да се отговаря на въпроса с въпрос не е учтиво!
— А да изчезнеш без никакво обяснение, учтиво ли е?
Но и този път Артур нищо не обясни. Вместо това той отново се засмя и протягайки ръка към Лиза, неочаквано предложи:
— Искаш ли да се поразходим? Съгласна ли си?
И как мислите? Лиза се съгласи! Учудвайки се сама на себе си, тя се съгласи и тръгна с този твърде подозрителен тип! Няма защо да се спори, че логиката на жените е наред. Разбира се, тя се опитваше да се оправдае, че тръгва с Артур само в името на делото. Надяваше се да изкопчи от него нещо за непонятна суетня се върти около нея в последно време. Но дълбоко в душата си, тя знаеше, че не е истина. Прие предложението му, защото го харесваше. Отново въпреки всякаква логика и здрав смисъл.
Докато Лиза се разхождаше под ръка с Артур, който ловко избягваше темата, която на практика я интересуваше, развличайки я с всякакви забавни случки и вицове, нейната приятелка със запотено лице преследваше нотариуса. Това изискваше Мариша значителна физическа издръжливост. Нотариусът се оказа изключително пъргав мъж. Вървеше много бързо. Добре поне, че вървеше пеша, а не се качи в някоя кола.
— Откъде му щукна да ходи пеш? — недоумяваше Марша. — Приискало му се да се поразходи? Да подиша свеж въздух?
Отговорът беше много прост. Оказа се, че нотариусът живее на две преки от „Сенния площад“. И тъй като целият площад и прилежащите му улици винаги бяха задръстени с коли, то той бе постъпил много умно, оставяйки колата си у дома и разчитайки единствено на двата си крака. С колата си едва ли щеше да мине повече от триста метра по „Московски проспект“. Автомобилният поток направо беше замрял на едно място.
По пътя нотариусът поздрави с поклон някаква бабичка, която му съобщи, че утре в осем вечерта в техния блок ще има общо събрание на живеещите по повод платените паркоместа в двора на кооперацията им.
— Ако искат да паркират колите си под прозорците на съседите, трябва да си плащат! — пискливо заяви тя на нотариуса. — Дворът също е обща част както са стълбището, таванът и мазето. Щом таванът се използва за оранжерия и даваме мазето под наем като склад за вино, то защо тогава и нашият двор да не носи приходи на живеещите?
Нотариусът не знаеше защо. Старицата продължи лекцията.
— Мисля, че който има кола и я паркира под прозорците си, то трябва да е готов да плати за този лукс!