— Дълго ли ще ме зяпате? На Вас какво, харесва Ви да ме гледате колко съм безпомощен ли?
— Съвсем не.
— Тогава ми помогнете да стана!
Мариша повторно му протегна ръка. Този път нотариусът не я отблъсна. Напротив, вкопчи се в нея така, че чак я заболя.
— По-леко. Ще ми останат синини.
Като се изправи, нотариусът установи, че не може да ходи сам. Явно един от хулиганите го беше ритнал в крака твърде силно и сега той не му се подчиняваше.
— Ще се наложи да се подпрете на мен.
— А Вие точно това искате!
Въпреки че недоволстваше, нотариусът се подпря на Мариша.
— Коя сте Вие, искам да знам все пак? — промърмори той. — От милицията ли сте?
— Не съм.
— Само не ме лъжете, че появата Ви в този двор е случайна!
— Не е случайна.
— Виждате ли!
— Аз Ви следя.
Като че ли, след нейната откровеност, нотариусът се поотпусна.
— Така си и знаех. И с какво съм заслужил това внимание? Не ми казвайте, че изпитвате към мен дива страст и не успявате да се преборите с нея.
— Защо? Това не може ли да се случи?
— Познавам жените от вашия тип. Ако преследвате някой мъж, то е с конкретна цел. За едни мили погледи Вие и без това си имате достатъчно ухажори, които изтъркват прага Ви.
На Мариша й беше приятна неговата самоувереност, това ласкаеше женското й самолюбие.
— И защо ме следите?
— Стори ми се, че приехте твърде навътре вестта за смъртта на Емилия.
В момента, в който Мариша произнесе тези думи, тя разбра, че е избрала погрешна тактика. Нотариусът замръзна и се взря в нея с нескрит ужас.
— Значи и Вие се интересувате от това дело? — изплашено промърмори той.
И се втурна да бяга напред. Откъде намери сили? Не е за вярване! Буквално преди минути умираше! Не можеше да си мръдне крака, ръцете също, главата му се въртеше. А сега галопираше като антилопа в степта.
— Ей! — втурна се да го гони Мариша. — Къде хукнахте? Почакайте! Накъде!
Като накуцваше силно, приведен наляво, нотариусът въпреки всичко подскачаше по-бързо, отколкото ходеше Мариша със своите напълно здрави крака. За миг той пресече двора и се скри под още една арка. Следвайки го, тя видя как той вече пъхаше ключа в бравата на една желязна решетъчна врата на оградата, разделяща двора на две, докато в същото време набираше някакъв код на таблото отстрани. Вратата се отвори с пищене, пропусна нотариуса и веднага се затвори под носа на Мариша.
— Гадина! — с безсилна злоба Мариша удари с юмрук по вратата, която с нищо не й беше виновна.
Като накуцваше, нотариусът се отправи към отсрещния блок. На Мариша не й оставаше нищо друго, освен да го наблюдава отдалеч. Да, тя видя в кой вход влезе. Каква работа ще й свърши това? Той явно не искаше да разговаря с нея за смъртта на Емилия.
Макар че — тя беше готова да се закълне — той знаеше кой я е убил. А ако не знаеше, то поне се досещаше.
— Гадина! — възкликна отново Мариша.
И ритна вратата с крак. Без полза, но все пак това й достави някакво удоволствие.
Глава 16
Лиза се разхождаше вече два часа под ръка с Артур. За това време той успя да я почерпи няколко пъти със сладолед и кафе, и да й разкаже почти тридесет, повече или по-малко смешни вица. Лиза забеляза, че в момента, в който тя си отвореше устата, за да зададе някакъв въпрос на Артур, той моментално намираше с какво да й я затвори. Наистина, това й беше много приятно, но, уви — абсолютно безполезно.
И накрая Лиза решително му заяви:
— Достатъчно, Артур! Да ям сладолед и да пия кафе мога и сама!
— Но заедно е къде-къде по-приятно.
— Животът ми се превърна в безкраен низ от неприятности. Никакъв сладолед с кафе няма да ми помогне, а най-малко пък твоите вицове.
— Не ти ли харесват? Защо тогава се смя толкова?
— Те са забавни, но…
Лиза усети, че Артур отново нарочно започва да я баламосва като прехвърля разговора на друга тема, надявайки се тя да забрави за какво е искала да разговаря с него. И възкликна:
— Слушай ме внимателно! Или ще ми разкажеш всичко, или веднага си тръгвам!
— Всичко?
— Да.
— А половината от всичко, не те ли устройва?
— Не, всичко! Предупредих те! — тросна се тя и се обърна с явното намерение да си върви.
Лиза не знаеше дали Артур ще я остави да си тръгне или не, но нямаше никакво намерение да слуша повече празното му бръщолевене, тъпчейки се със сладолед. И тя пое с решителни крачки.
— Лиза, не си отивай!
Момичето спря, като въпросително го погледна през рамо.
— Остани — със съвсем различен от привичния му шеговит тон, произнесе той. — Ще поговорим.
— За какво — за птиците, за времето? От всичко това вече ми дойде до гуша! Благодаря!