— Остани!
Лиза остана. Тя почувства, че в техните отношения настъпва преломен момент. Или Артур отново щеше да започне да й говори глупости и тя щеше да си тръгне веднага, или… или щеше да й разкаже истината. Или поне част от нея. Само че, пред Лиза стоеше дилемата дали ще успее да различи истината от поредната измислица?
Артур заговори толкова сериозно и така се измени външно, че Лиза веднага разбра — шегичките и остроумните поговорки свършиха. Сериозният разговор започна.
— Сядай, Лиза! — покани я Артур, като я заведе в една от близките малки градинки и я настани на една пейка. — Разговорът ни ще бъде дълъг. Искам да чуеш всичко много внимателно.
Лиза беше готова и Артур започна да разказва. Началото на неговия разказ не я изненада. Тя вече знаеше за съществуването на някой си чичо Гриша, който бил избягал от станалата враждебна за него родна страна, в чужда, къде-къде по-гостоприемна. За чичо Гриша родината била по-лоша и от мащеха, а ето че чуждата страна станала за него втори роден дом.
— Твоят чичо е натрупал огромно богатство от своите търговски операции — разказваше Артур. — Повярвай ми, наистина огромно. Към момента то вече се изчислява не в милиони долари, а в десетки, ако не и в стотици.
Лиза слушаше, но не можеше да повярва, че в тяхното бедно семейство са се въртели такива пари! И нито майка й, нито Верунчик някога са поискали помощ от брат си, макар че (Лиза отлично знаеше това!) неведнъж и дваж отчаяно са се нуждаели от три-четири рубли!
— Майка ти никога не би поискала и копейка от брат си — поясни Артур. — А що се отнася до леля ти, историята е съвсем различна.
— Каква е?
— Леля ти не е била чак толкова силно обидена на брат си. Няколко пъти той й е изпращал пари.
— Наистина ли? — кипна Лиза. — Кога е било това?
Верунчик едва отскоро започна да продава свои картини, преди това водеше полугладен живот. На всичкото отгоре нейните мъже винаги й отмъкваха най-сочния залък.
— Именно… за тези нейни мъже отиваха всички пари, които й изпращаше твоят чичо Грегъри.
— Грегъри?
— Той си смени името след успешното бягство от СССР.
— Грегъри. Е, какво пък, с нищо не е по-лошо от Григорий. Но защо говориш за него в минало време. Той какво, да не е умрял?
— Почина преди половин година.
— Не може да бъде — разстрои се Лиза. — Верунчик знаеше ли за това?
— Едва ли. В последно време чичо ти не поддържаше близки отношения със сестра си.
— Защо?
— Писна му всичките пари, които й изпращаше, да отиват в ръцете на нейните любовници. Когато леля ти за пореден път му се обади с молба за пари, той я отряза. Може би прекалено рязко. Така или иначе те повече не контактуваха.
— Казваш, че е имал милиони?
— Стотици милиони.
— И кой ги е получил?
Артур се усмихна.
— Ето тук започва главното — произнесе той. — Част от тези пари отиде за погасяване на кредитите, заемите и други подобни финансови задължения, които е имал чичо ти. Но остана съществена част и тези пари Грегъри завеща на…
— На кого?
— На теб, Лиза! На теб!
Въпреки че Лиза подозираше, че той ще каже нещо от този род, все пак искрено ахна.
— На мен?
— На теб!
— И… и колко ще получа?
— При встъпването ти в правата на наследница ще получиш не по-малко от четиридесет и седем милиона долара.
Лиза спря да диша. Та това беше приказно състояние! Немислимо! Невероятно! Такива купища пари дори в главата й не се побираха. Какво можеше да си купи с тях? Например — цял небостъргач? Или може би не беше необходимо да го купува?
— Мисля, че ти ще намериш по-подходящо предназначение за тези пари — произнесе Артур. — Освен това и небостъргач не звучи лошо. Помещенията в него могат да се дават под наем за офиси и жилища, и съвсем прилично да се забогатее. Небостъргачът ти е съвсем по джоба!
— Но аз не разбирам — промърмори Лиза. — Къде се намират тези пари сега?
— До встъпването на наследника в законните му права, парите се контролират и управляват от специален попечителски фонд. В него влизат представители на всички главни международни офиси на чичо ти. От Австралия, от Испания, от Южна Америка и от малката Холандия, откъдето, всъщност, е започнало приказното забогатяване на твоя чичо.
— Много хубаво, но защо е толкова сложно?
— Това е разпореждане на чичо ти. Той винаги е смятал, че парите трябва да се контролират. „Парите обичат да се броят“, казваше той. Да те намерят и да те въведат в правата ти на наследница бе възложено на една известна и престижна нотариална кантора при вас тук, в Русия.
— Тук, при нас? В Русия? А ти самият откъде си? Нима не си от Русия?