— Правиш комплимент на произношението ми — усмихна се Артур. — Това че говоря толкова добре руски е заслуга изцяло на майка ми. Баща ми не може да каже и една дума на руски. А тя, откакто съм се родил, дето се казва още от пелени, е започнала да говори с мен на родния си език. Затова го зная толкова добре.
— Значи баща ти не е руснак?
— Не. Австралиец е. Неговите предци са се заселили на петия континент още през деветнайсети век. Опасявам се, че сред тях може да е имало каторжници и всякакви други престъпни елементи. В миналото, белите в Австралия са представлявали твърде пъстра компания, но всичко това е останало в историята. Сега баща ми заема важен пост в полицията на Сидни, където работя и аз самият.
На Лиза отново й секна дъхът.
— Значи си полицай? От Австралия?
— Да.
— А… а защо си тук?…
— Защо се мотая тук ли? — захили се Артур. — Така се получи — изоставих топлите родни краища и дойдох да мръзна тук на вашия климат. Вина има една много мила, нищо неподозираща, но изключително богата наследница.
— Аз ли?! Ти си пристигнал в Русия заради мен?!
Артур кимна. Лиза се стъписа отново.
— Заради мен… Как въобще разбра за мен?
— Към нас се обърна един от попечителите на този фонд, който е учредил чичо ти.
— Защо?
— Появило се е съмнение в компетентността и коректността на тази фирма, на която е било възложено да ти предаде наследството.
— Защо?
— Виждаш ли, по принцип процедурата за встъпване в правото на наследник е достатъчно трудоемка и изисква много време. Но времето, което беше необходимо на руските нотариуси, излезе извън всякакви граници. Създаде се впечатление, че някой нарочно протака процедурата.
— И какво?
— И се обърнаха към баща ми. Трябва да подчертая — с неофициална молба. Те искали просто някой да дойде в Русия и да разбере какво става, какво се случва с теб. В същото време това трябвало да бъде човек, на когото може да се има пълно доверие.
— А защо не са се обърнали към нашата милиция?
— След като вече са се опарили с вашите нотариуси, не са искали да рискуват.
— И са изпратили теб?
— Да. Изпратиха мен.
Известно време Лиза размишляваше. Да вярва или да не вярва на Артур? Ако му повярва, излиза, че той е на нейна страна. А нотариусът и всички останали — не са. А какво щеше да стане, ако Артур я лъже? Но интуицията й подсказваше, че той говори истината. Макар че тя толкова пъти се бе лъгала в хората, че вече не знаеше дали може да се доверява на предчувствията си.
Дали да не му поиска някакви документи за самоличност? И какво ще направи? Ако той се е подготвил добре, в него щяха да се намерят и подправени документи. Откъде Лиза да знае как точно изглеждат документите на австралийските полицаи?
Затова вместо да му поиска документи, Лиза попита Артур:
— Какво успя да научиш? Кой стои в дъното на всичките мои беди?
Артур се запъна с отговора на този въпрос.
— Разбираш ли — произнесе той — отначало подозирах мъжа ти и неговата любовница.
— Виталик и Анюта?
— Не, другата му любовница — рижавата Емилия. Но след тяхната смърт не знам кого да подозирам.
— А нотариусът? Този, в когото са се усъмнили и австралийците от попечителския фонд на чичо ми?
— Нотариусът се казва Израил Соломонович. Твърде хитър млад човек. Мисля, че ти вече го познаваш, неслучайно се оказа в осем часа на „Сенния площад“.
Беше безсмислено да лъже и Лиза призна:
— Не беше случайно. И аз видях нотариуса, но той не беше сам.
— Знам.
— А кой е този Толя?
— Престъпник.
— Обикновен престъпник?
— Не съвсем обикновен — въздъхна Артур. — В твоята страна не биха допуснали обикновен престъпник до твоите купища пари и на пушечен изстрел разстояние. Този Толя е само една пионка в ръцете на по-сериозни хора, които са се прицелили в твоето богатство. Във всеки случай, в прилична част от твоето богатство.
— А те как са разбрали за тях? Австралийските служители на чичо ми ли са се изпуснали? Или нотариусът?
— Ето това за мен е най-голямата загадка. Страхувам се, че докато не установя кой е този човек, ти не си в безопасност.
Сърцето на Лиза слезе в петите. Разбира се, тя прекрасно знаеше, че нейните неприятности едва ли са свършили, но да го чуе от друг човек, при това толкова компетентен, не беше приятно.
— И какво? — прошепна тя. — Какво ме заплашва?
Артур красноречиво мълчеше.
— Смърт? — побледня Лиза. — Ще ме убият ли?
— Надявам се, че няма да се стигне дотам. Засега се канят да се оженят за теб.
— Те?
— Е, отначало законният ти съпруг искаше да използва правата си на наследник след смъртта ти. Но след неговата смърт на мястото му се включи този Толя.