— Аз избягах от него — не се сдържа и гордо се похвали Лиза.
— Знам.
— Недоволен ли си?
— Направила си каквото си направила. Подозирам, обаче, че бягството ти здраво ги е озадачило и изплашило.
Сърцето на Лиза се сви болезнено.
— Тях? И какво ще предприемат сега?
— Страхувам се да предположа — мрачно произнесе Артур. — Във вашата страна, където лесно могат да се фалшифицират всякакви документи или пък се проверяват съвсем небрежно, твой съпруг може да се окаже всеки негодник.
— Мой… мой съпруг? Но аз нямам намерение да се женя!
— Ти може й да не разбереш, просто ще ти оформят документите за брак с някакъв човек. А след това ще те отстранят.
— Как така ще ме отстранят? Физически?
— По друг начин тези хора просто не умеят.
— Те ли са убили Виталик? — вкамени се Лиза. — Защото не е искал да дели с тях?
— Възможно е. Засега още нямам информация за смъртта на мъжа ти и неговата Емилия.
— Нищичко ли не знаеш?
— Много малко.
— Разкажи ми, каквото знаеш.
— Знам, че тези двамата са били хвърлили око на твоето наследство, което е трябвало да получиш от чичо ти Грегъри. Знам, че тази Емилия се е договорила с нотариуса Израил Соломонович да протака възможно най-дълго делото за встъпването ти в правата на наследница, но… най-важното, кой стои сега зад всичко това, не знам! Засега!
В гласа на Артур се долавяше истинско отчаяние. За момент на Лиза чак й дожаля. Но после се сети, че всъщност той рискуваше единствено да провали задачата си, докато тя рискуваше много повече. Собственият си живот!
Тя мислеше за своя чичо Гриша. Колко странно се подрежда животът понякога? Тя не е знаела нищо за него. Не е знаела дори за съществуването му на този свят. И изведнъж той й оставя цялото си състояние или ако не цялото, то доста значителна част от него. Защо? Само защото не е имал друг кръвен роднина?
— Добре, с Верунчик са се сдърпали — замислено произнесе Лиза. — Тогава защо не ги е оставил на някой свой приятел! Всеки един от неговите приятели му е бил по-близък от мен — неговата племенница, която той никога не е виждал!
— Изглежда ти не си представяш точно какъв живот е водил твоят чичо, напускайки СССР — усмихна се Артур, когато Лиза му изложи своите съображения. — Той не е имал близки приятели нито в Европа, нито в Австралия. Не знам как е при вас в Русия, но при нас в Австралия милионерите нямат приятели и не могат да имат. Ако милионерът няма кръвен роднина, може да остави състоянието си или за благотворителност, или на прислужниците си.
— Ами да го беше оставил… на тези негови слуги. Или да беше дал парите за благотворителност. За какво са ми тези милиони, щом като заради тях може да ме убият във всяка една минута?
И щом си спомни как беше постъпил с нея Виталик, който отначало я беше накарал да повярва, че е бременна, а после я беше лишил от тази надежда, тя едва не се разплака.
— Ти дори не можеш да си представиш, какво вече ми се наложи да преживея заради тези пари!
— Знам.
— Не, не знаеш. За малко щях да посегна сама на себе си!
Лиза усещаше, че е близо до момента, в който щеше да ревне с глас. Кой знае защо точно сега толкова ужасно й дожаля за нея самата? За онова неродено, но толкова желано бебе, от което я бе лишил нейният мъж. За онзи живот, който бе изживяла, уверена, че до нея е любимият й и любящ я мъж. За годините, изпълнени с фалш и лъжи. За всичко онова, което до неотдавна съставляваше целия й живот.
Причина за това бяха очите на Артур, който я изгаряше със съчувствения си поглед. Струваше й се, че каквото й да му разкажеше сега, той щеше да разбере всичко, да прости и да й обясни, ако трябва. Щеше да намери подходящите думи, така че душевната болка на Лиза да стане по-лека или съвсем да изчезне. И без самата да знае защо, Лиза започна да говори пред този напълно непознат за нея човек.
Артур я слушаше внимателно. Улавяше всяка нейна дума. И докато Лиза разказваше за това, колко подло и низко я е лъгал Виталик, очите му тъмнееха все повече и повече.
— Твоят мъже бил истински мръсник! — заключи накрая той. — Получил си е заслуженото! А ти не трябва да плачеш, а точно обратното — да се радваш, че той повече няма да може да ти навреди!
След тези думи Лиза се поуспокои. Наистина, какво се беше разхленчила? Ах, да!
— Но нали и мен могат също… като Виталик… — плахо изрече тя — да ме убият?!
— Аз няма да допусна това!
Лиза вдигна към него поглед и по тялото й пропълзя възхитителен трепет. Той я гледаше с такава нежност и съпричастност. И тя повярва — Артур наистина щеше да й помогне и щеше да я защити. Но всичко това остана неизречено на глас.