— А Артур има ли белег на челото? Има! И как не се сетих да го попитам за Верунчик?!
Впрочем, ако Артур имаше какво да й разкаже за нейната леля, той би го направил и без да чака нейните въпроси. Нали темата за Верунчик се повдигна по време на разговора им, но той не спомена и дума за това, дали я е завел някъде.
— Не човек, а някаква загадка — прошепна си Лиза, имайки предвид новия си приятел.
И изведнъж дочу:
— Лиза! Лизичка?
Момичето вдигна глава и изкрещя от радост:
— Верунчик! Да живееш сто години! В момента си мислех точно за теб.
При вида на любимата си племенница Верунчик засия.
— Лизичка! Радост моя! Къде пропадна?
— Аз? — изуми се Лиза. — Аз ли къде съм пропаднала? По-скоро ти къде пропадна?
— Ооо! Аз имах много важна работа.
И Верунчик си придаде загадъчен вид, както ставаше винаги, когато при нея се появяваше нов мъж и всички започваха да я разпитват за него. Лиза много добре познаваше тази черта в поведението на леля си и сега това много я зарадва. Значи такава била работата! Верунчик си беше хванала нов кавалер! Тогава всичко беше наред! Значи все пак имаше нещо стабилно на този свят!
— Лизичка, ние с теб трябва да си поговорим много сериозно.
— За какво? За наследството на чичо Гриша?
Стори й се, че Верунчик се изненада силно.
— Откъде знаеш за чичо си Гриша? — с променен глас произнесе тя. — Кой ти каза?
— Дълго е за обяснение.
— Няма значение, разкажи ми!
— Верунчик, какво значение има? — учуди се Лиза. — Аз вече знам, че имам чичо. Знам, че вие с мама сте били скарани с него. И въпреки това той ми е оставил всичките си пари. Милиони долари. А това означава, че сега ние с теб сме богати! Разбираш ли?
— Той е оставил тези пари на теб! На теб, а не на мен!
— Каква е разликата! Ти! Аз! Та ние с теб сме като сестри!
— Какви сестри? — промърмори Верунчик. — Лизичка, ти какво, наистина ли мислиш така?
— Ама разбира се!
— И ти си готова да разделиш милионите си с мен?
— Естествено! На всяка цена. Според мен е много несправедливо, че чичо Гриша е оставил всичко на мен. Защо не ти е дал половината?
— Не знам — машинално произнесе Верунчик. — Така е решил. Гриша винаги е бил странен. Да се чудиш просто, да остави цялото си състояние на момиче, което никога не е виждал!
Зарадвана от връщането на леля си, Лиза не обърна внимание на странните й думи. Както и на това, че Верунчик съвсем не се изненада и не се натъжи при новината за смъртта на родния си брат — нали чичо Гриша все пак й беше роден брат. За Лиза той бе някакъв абстрактен персонаж, а Верунчик бе израсла с него в един дом. И навярно някога го е обичала.
— Лизичка — произнесе междувременно леля Вера, — трябва да отидем до нас!
— При теб?
— Да. Всъщност, сега аз живея извън града.
— Знам! Ние идвахме до апартамента ти. И съседите ни казаха, че те е извел някакъв мъж с белег на челото. Кой е той? Да не би да е Артур?
— Артур ли? — разсеяно откликна Верунчик — Какъв Артур? Не познавам никакъв Артур. Слушай, Лиза! Нямаме време, сядай в колата!
Без да мисли, Лиза се съгласи. Предстоеше им да си говорят за толкова много неща и трябваше да го направят не ходейки по улицата, а на усамотено място. При вида на живата, цяла и невредима леля, която в мислите си тя почти беше погребала, Лиза забрави за всичко друго на този свят. Тя забрави даже за Артур, който щеше да дойде на вечеря при нея. И единствено някъде дълбоко в нейното подсъзнание се прокрадна една мисъл — че все пак не трябва да заминава далеч от дома си.
— Хайде да отидем у нас — промърмори Лиза, вече сядайки в колата на леля си. — На две крачки сме.
— Отиваме при мен. Така е по-добре.
Отново погълната от мислите си, Лиза не обърна никакво внимание на странния тон на леля си.
— Ау, Верунчик, ти не знаеш най-важното! — възкликна тя. — Убиха моя Виталик!
— Така му се пада!
— Освен това се оказа, че той ми е изневерявал!
— Аз винаги ти говорех за това! Ама ти беше толкова упорита, когато ставаше въпрос за твоя скъпоценен Виталик, че никога не пожела да ме чуеш!
— Представяш ли си, неговата любовница също я убиха!
Верунчик така конвулсивно трепна с цялото си тяло, че колата, която в момента се опитваше да изкара от паркинга, също се разтресе.
— Верунчик, какво ти е? Щяхме да се ударим!
— Откъде знаеш за тази курва? — попита тя Лиза.
— Бях в дома й.
— И какво научи?
— Нищо. Явно я е убил някой неин познат. Тя му е отворила вратата, а той я е убил. Ударил я е по главата с нещо тежко! Представяш ли си?
Верунчик кимна. Тя беше пребледняла.
— Трябва да си поговорим — произнесе тя.