— Освен това Виталик е искал да ме лиши от моето наследство!
— Оо! Как е могъл?
— Да-да! Канел се е всичко да прибере за себе си, а мен да изпрати на оня свят! Преднамерено ме е водел към самоубийство! Първо ме е тровил с хапчета, от които аз едва не се побърках. После направи така, че да си помисля, че съм бременна. И през цялото време ми е внушавал, че не ставам за нищо, че съм нищожество и абсолютно празноглава. И че е най-добре да умра.
Верунчик хвърли ироничен поглед към племенницата си:
— Очевидно не е успял.
— Това е, защото срещнах добри хора. Те ми помогнаха. А ти къде изчезна?
— Казах ти, бях заета!
Сега в гласа на Верунчик се долови раздразнение и Лиза реши да млъкне и да не досажда повече на леля си с въпроси. Тя и без това достатъчно й напълни главата, трябваше да й даде време да осъзнае промените, които са настъпили в живота на нейната племенница. Да ги осъзнае и да ги подреди по места в собственото си съзнание. Иначе можеше и да катастрофират по пътя.
След като беше станала богата наследница, Лиза вече не бързаше да умира.
Те пътуваха твърде дълго. Далеч-далеч извън града. Лиза се губеше в догадки къде ли отиват, но всичките й въпроси оставаха без отговор. Верунчик само й казваше, че там е приказно място, където ще поговорят на спокойствие и натискаше по-силно газта на колата.
— Верунчик, а кой е бил този млад човек, с когото си заминала?
— Ох, миличка, не си го слагай на сърце. И с него нищо сериозно не излезе.
Накрая Лиза задряма. Нея винаги я унасяше в кола. А сега си казаха думата и поредицата й безсънни нощи, и тичането през последните дни. Така че, тя заспа и се събуди едва когато колата спря.
— Ето, пристигнахме! — жизнерадостно възкликна Верунчик.
Лиза погледна през прозореца на колата, но не сподели радостта на леля си. Мястото не й хареса. Някаква съвсем занемарена постройка, нещо като бивш краварник или някакъв склад за селскостопанска техника. Но за каквото и да е било използвано това простиращо се от север на юг едноетажно здание, сега то беше пусто и целият му външен вид не даваше признаци, че тук е възможно да се живее.
— Спокойно, не живея тук. Ще свършим едно друго и продължаваме напред.
— Верунчик, на мен тук нещо не ми харесва. Свършвай си работата по-бързо.
— Излизай от колата.
— Не може ли да остана в нея? За какво съм ти?
— Необходима си ми. Трябва да ми помогнеш!
Какво да се прави? Не толкова често родната ти леля те моли за помощ. Верунчик също излезе от колата и се запъти в посока на дългата постройка, показвайки на племенницата си къде да стъпва. Навън вече се стъмваше и Лиза почти не виждаше къде върви.
— Стъпвай внимателно. Навсякъде има буци пръст и някакви железа. Остава само да си изкълчиш крака.
— Верунчик, какво е това място?
— Не знам, но е достатъчно безлюдно. Тук никой няма да ни пречи.
Права беше. Доколкото успя да види Лиза, наоколо имаше само запустели поля, които се простираха на километри в далечината. Някога са били засети със зеле, картофи или ръж, а сега нивите бяха занемарени, прорасли с изсъхнали стърнища, а на места дори с цели израснали дървета. Картината на пълното запустяване допълваше един ръждясал скелет на стар трактор. Нито гуми, нито някакви части бяха останали по него, а желязото беше толкова ръждясало, че нямаше да може да се предаде и за вторични суровини.
— Но какво ще правим тук? — недоумяваше Лиза.
— Ела насам!
Верунчик вече беше влязла навътре в дългия строеж. Какво правеше там, Лиза не виждаше, но послушно тръгна в посока на гласа на Верунчик.
— Къде си?
— Тук съм! Идвай по-бързо!
Фенерът в ръцете на леля й светеше съвсем близо. Лиза направи още една крачка. И внезапно усети как земята под краката й изчезна. Тя успя да извика, да размаха ръце, за да запази равновесие, но падна надолу в дълбоката дупка, която ловко беше замаскирана с прогнила слама. При падането Лиза болезнено удари главата си в нещо твърдо. Тъмнината покри очите й. Последната й мисъл, дали Верунчик ще успее да я намери и ако успее, ще може ли да я извади жива, избухна с отчетлива яснота и веднага изгасна. После Лиза не мислеше за нищо, тя просто беше изпаднала в безсъзнание.
Мариша бързаше към Лиза, сякаш бе вдигнала всички платна на кораба си. Новината, която получи, буквално я изгаряше отвътре. По-бързо, по-бързо! Може би все пак тя щеше да успее да предупреди Лиза за опасността, която я грозеше съвсем не от тази посока, от която очакваха.
Батерията на мобилния телефон на Мариша падна. Сякаш напук! А мобилният на Лиза, когато Мариша все пак успя да й звънне (помоли един мил минувач да й позволи да се обади от неговия телефон), беше или извън обхват, или беше изключен изобщо. Единственото, което Мариша чу в отговор на своите молитви, бе, че няма връзка с този номер.