— Господи, дано да си е вкъщи! — молеше се Мариша. — Дано вече не е късно! Дано да успея!
Около блока на Лиза, Мариша леко се забави и се огледа. Опелът на Виталик си стоеше там, където го бяха оставили. Какво пък, може би Лиза също си беше на мястото. Щом се качи на необходимия етаж, Мариша подскочи. Пред вратата на Лиза стоеше някакъв млад мъж с пакети в ръце и натискаше настойчиво звънеца. При шума на асансьора той се обърна и Мариша видя белега на челото му.
Тя издаде сподавен вик и се опита да се върне обратно към асансьора. Но не се получи. Младият човек скочи бързо и хвана Мариша за ръката.
— Моля Ви! Не си тръгвайте! — възкликна той. — Кажете ми, къде е Лиза?
Къде е Лиза? Мариша също искаше да знае! Младият човек изглеждаше толкова разстроен, че Мариша се трогна. И го попита:
— А нима Лиза не си е вкъщи?
— Трябваше да си е вкъщи. Там я оставих, излязох само за пет минути. Но всъщност ме нямаше не пет, а петнадесет.
— Защо се забавихте?
— Защото минах и през магазина да напазарувам, а когато се върнах, Лиза не ми отвори!
— Тя вкъщи ли си е?
— Не знам, не съм сигурен. Никакви звуци не се чуват отвътре.
— Мариша не се колеба дълго.
— Вие ли сте Артур?
— Да, а Вие сте — Мариша?
Мариша кимна.
— Лиза много ми е говорила за Вас.
— И какво толкова Ви е говорила?
— Между другото тя ми спомена и за способностите Ви сам да отваряте заключени врати.
Артур се изчерви до корените на косата си, но Мариша не се церемонеше.
— Хайде, отваряйте вратата. Да видим какво става вътре.
Артур почервеня още повече, но не се възпротиви. Извади от джоба си връзка с някакви железца и започна да човърка в бравата на вратата. Целият процес трая не повече от три минути. Мариша изпита към него нещо като уважение, а към Лиза — направо завист. Провървя му на момичето. Намери си кавалер със златни ръце. Така ловко боравеше с шперцовете. А как ли щеше да използва чукове и бормашини! Въобще, направо да се влюбиш. Такъв ценен мъж! — Лиза. Лиза! Ау-у!
След като бързо провериха целия малък апартамент, Мариша и Артур се срещнаха отново при входната врата.
— Няма я.
— Някъде е отишла!
— Къде?
Мариша искаше да повдигне незнаещо рамене, когато изведнъж се сети.
— Имали сте намерение да прекарате вечерта заедно, нали?
— Да.
Тя с решителна крачка влезе в кухнята и отвори хладилника.
— Тогава знам, къде е отишла Лиза.
— Къде?
— В магазина. Да напазарува. Хладилникът й е празен.
— Но аз бях в магазина! — Артур показа пакета от супермаркета. — Не я срещнах там.
— Значи сте се разминали. Освен това… може да е отишла в по-близкия магазин.
Търсенето на по-близкия магазин не им отне много време. Той се намираше в двора на Лизиния блок. Скучаещата продавачка веднага си спомни слабичката девойка — своята постоянна клиентка. Тутакси изброи всичко, което Лиза беше купила: домати, краставици, пресен лук, естрагон, босилек, кориандър, магданоз и копър. Още царевично олио и бутилка прекрасно азербайджанско полусухо червено вино. Лиза толкова се била натоварила, че торбата й измъкнала ръцете. Продавачката била сигурна, че ще се прибере направо вкъщи.
— Предлагам да претърсим двора. Трябва да е някъде наоколо.
Обискът на двора не даде никакъв резултат. Абсолютно нищо! Мариша и Артур бяха напълно объркани. Тревогата ги обземаше все повече и повече. Без съмнение с Лиза се бе случило нещо. Като се вземат предвид и събитията с нея през последно време, не можеше да се очаква нищо добро от внезапното й изчезване.
— Знаете ли, имам лошо предчувствие — с тревога произнесе Мариша. — Мисля, че знам кой стои в дъното на тази история.
— Кой?
— Ще Ви кажа — кимна с глава Мариша. — Но и Вие ще ми кажете какво знаете за този човек.
Лиза идваше на себе си бавно и мъчително. Напусналото я съзнание не бързаше да се връща отново. Но постепенно тя започна да осъзнава това, което ставаше наоколо и за най-голяма изненада откри, че продължава да лежи на дъното на някаква яма. Нощта вече беше минала и навън започваше да се зазорява. Какво излизаше? Лиза беше лежала в тази яма цяла нощ? И Верунчик не я е намерила и не я измъкнала оттам? Или и с леля й се беше случило нещо лошо?
Момичето се размърда и се опита да се изправи на крака. Това й се удаде едва при петия опит. Главата й се въртеше силно, а в краката си усещаше неприятна слабост. Ръцете й трепереха.
Дали от травмата, която получи при падането, дали заради студа, дали заради страха, или от всичко взето заедно.