Джефри Арчър
Сузи
Запознах се със Сузи преди шест години и когато тя се обади да пита искам ли да пийнем заедно нещо, надали се е изненадала, че в началото се държах доста хладно. Спомените ми от последната ни среща не бяха от най-приятните.
Кезикови ме бяха поканили на вечеря и като добра домакиня, Кати Кезик се чувстваше едва ли не длъжна да „събере“ всеки оцелял под слънцето ерген над трийсетте с някоя от по-приличните си приятелки.
Знаех това и бях разочарован, когато видях, че ме е сложила до госпожа Руби Колиър — съпруга на депутат консерватор, който се беше разположил в другия край на масата, отляво на домакинята.
Броени мигове след като се представих, тя рече:
— Сигурно сте чели в печата за мъжа ми.
Сетне се впусна да ми разправя как приятелките й, до последната, недоумявали защо съпругът й още не е министър. Нямах мнение по въпроса, понеже до този миг не бях и чувал за мъжа й.
Върху картончето от другата ми страна пишеше „Сузи“ и тази Сузи изглеждаше така, че чак съжалих, задето не седя срещу нея на маса за двама. Хвърлих едно око на съседката си, но това бе предостатъчно, за да видя дългата руса коса, сините очи, пленителната усмивка и стройното тяло — нямаше да се учудя, ако ми кажеха, че Сузи е фотомодел. Заблуда, която тя скоро побърза да разсее.
Представих се с обяснението, че съм следвал заедно с домакина в Кеймбридж.
— А вие откъде познавате Кезикови?
— С Кати бяхме колежки в списание „Вог“, деляхме в Ню Йорк един кабинет.
Помня, почувствах се разочарован, че Сузи живее отвъд океана. Докога ли — запитах се.
— А сега къде работите?
— Още съм в Ню Йорк — отвърна жената. — Току-що ме повишиха старши редактор в „Арт Куотърли“.
— Преди седмица си поднових абонамента — съобщих й, доста доволен от себе си.
Тя се усмихна, очевидно учудена, че изобщо съм чувал за списанието.
— Задълго ли сте в Лондон? — полюбопитствах и хвърлих едно око към лявата й ръка: не носеше нито годежен пръстен, нито венчална халка.
— Само за няколко дни. Дойдох миналата седмица за годишнината от сватбата на нашите и се надявах, преди да се върна в Ню Йорк, да успея да видя изложбата на Лушън Фройд в галерия „Тейт“. А вие с какво се занимавате? — попита тя.
— Държа хотелче на Джърмин Стрийт — отвърнах. Нямах нищо против да прекарам остатъка от вечерта в сладки приказки със Сузи, и то не само защото съм запален по изкуството, но още от малък майка ме е учила, че колкото и да ти е симпатичен човекът от едната страна, трябва да проявяваш същото внимание и към съседа си от другата.
Отново се извърнах към госпожа Колиър, която ми се нахвърли с думите:
— А четохте ли речта, която съпругът ми държа вчера в Камарата на общините?
Признах си чистосърдечно, че не съм я чел — както се оказа, голяма грешка, понеже депутатшата ми я повтори от начало до край — дума по дума.
След като приключи с монолога за Проектозакона за държавните поръчки в строителството, вече бях наясно защо мъжът й не е министър. Дори си помислих, че щом идем в дневната да пием кафе, не е зле да стоя по-далечко от него.
— Изгарям от нетърпение да се запозная след вечерята със съпруга ви — казах й, преди да насоча вниманието си към Сузи, колкото за да установя, че тя е зяпнала някого от другата страна на масата.
И аз погледнах натам и видях, че въпросният мъж е погълнат от разговора с Мери Елън Ярк — американка, която седеше до него, и хич и не забелязваше, че му отделят такова внимание.
Сетих се, че се казва Ричард не знам кой си и е дошъл с момичето в другия край на масата. Направи ми впечатление, че и то гледа към Ричард. Волю-неволю, трябваше да призная, че с тия изваяни черти и гъста къдрава коса на него не му е нужно да защитава докторат по квантова физика.
— Какво ново в Ню Йорк? — попитах в опит да привлека наново вниманието на Сузи.
Тя се извърна към мен и се усмихна.
— Всеки момент ще си имаме нов кмет — уведоми ме, — дори е възможно да бъде републиканец — за разнообразие. Да ви призная, ще гласувам за всекиго, който е в състояние да се пребори поне малко с престъпността. Един от кандидатите, вече не му помня името, все повтаря като навит за нулевата търпимост. Както и да се казва, ще получи гласа ми.
Въпреки че бъбреше оживено и ме засипваше с информация, Сузи току се извръщаше към другия край на масата. Ако Ричард я бе погледнал поне веднъж, щях да се досетя, че са любовници.
Докато ядяхме пудинга, госпожа Колиър взе на мушка министерския съвет и захвана да изброява какви ли не причини за всеки от министрите, че трябвало да бъде сменен — не се налагаше да питам от кого. Когато стигна до министъра на земеделието, отсъдих, че съм си изпълнил дълга, и отново погледнах към Сузи, която се правеше на погълната от плодовия пудинг, но всъщност се интересуваше много повече от Ричард.