„За мен също“ — беше ми на езика да кажа, но си замълчах.
Прибрах се в стаята, проснах се на леглото и се опитах да разбера какво точно става. Дадох си сметка, че очевидно съм пешка в много по-голяма игра, но кой ли беше топът или офицерът, който в крайна сметка щеше да ме изтика от дъската?
Не помня кога съм заспал, но се събудих в шест без нещо, скочих от леглото и зарадван, видях, че вече са ми пъхнали под вратата броя на „Фигаро“. Изчетох го от първата до последната страница, научих всичко за най-пресните френски скандали — нека добавя, че сексуални нямаше, — после го метнах на пода и отидох да се изкъпя.
Някъде към осем слязох долу и заварих Сузи в ресторанта — седеше на маса в ъгъла и си пийваше портокалов сок. Беше облечена убийствено и макар да не бях нацелената жертва, бях решен повече и отпреди да разбера кого е взела на мушка. Седнах срещу нея и понеже не си казахме и дума, другите в ресторанта сигурно са отсъдили, че сме женени от години.
— Надявам се да си спала добре — промълвих накрая.
— Да, благодаря, Тони — отвърна Сузи. — А ти? — попита — същинска вода ненапита.
Идеше ми да й кажа какво си мисля, но сторех ли го, никога нямаше да узная истината.
— Кога искаш да разгледаме изложбата? — рекох й.
— В десет — отсече Сузи, после добави: — Ако ти е удобно.
— Удобно ми е — отговорих и си погледнах часовника. — Ще поръчам такси някъде за девет и половина.
— Ще се чакаме във фоайето — каза Сузи, от минута на минута заприличвахме все повече на женени.
След закуската се върнах в стаята, започнах да си прибирам багажа, после звъннах долу на Албер да го предупредя, че надали ще останем още една нощ.
— Колко жалко, господине! — завайка се съдържателят. — Дано само…
— Не се притеснявайте, Албер, нямате никаква вина. Ако разбера кой е виновен, ще ви уведомя. Между другото, за девет и половина ми трябва такси, отиваме в музея „Орсе“.
— Ще имам грижата, Тони.
Няма да ви досаждам със светския разговор, състоял се в таксито по пътя от хотела до музея, защото, за да задържи вниманието ви, писателят трябва да притежава далеч по-голяма дарба от моята. Но би било твърде нелюбезно от моя страна да не призная, че рисунките на Пикасо заслужаваха да бия толкова път.
Длъжен съм да добавя и че заради обясненията на Сузи, зад нас се събра малка групичка, която ни следваше по петите.
— Моливът — отбеляза тя — е най-жестокото изразно средство на художника, защото при него нищо не е оставено на случайността.
Застана пред рисунката, на която Пикасо е изобразил баща си, както седи вцепенен на стол. Аз спрях и я загледах като омагьосан.
— Най-забележителното в нея е, че Пикасо я е правил едва шестнайсетгодишен — продължи с разясненията си Сузи, — още тогава е проличало, че много преди да завърши художественото училище, той ще се отегчава от обичайните теми. Когато баща му — и той художник, — я видял… — Най-неочаквано младата жена млъкна насред изречението. Сграбчи ме за ръката, взря се в очите ми и възкликна: — С теб, Тони, е много забавно.
Наведе се, все едно се кани да ме целуне. Тъкмо да попитам какво я прихваща, когато го зърнах с крайчеца на окото.
— Шах — казах.
— Моля? Какъв шах? — възкликна Сузи.
— Офицерът прекоси дъската, или, по-точно, Ламанша… Имам чувството, че ще го вкарат в играта.
— За какво говориш, Тони?
— Знаеш много добре за какво — отвърнах аз.
— Какво съвпадение! — възкликна някой зад Сузи.
Тя се обърна рязко и доста убедително се направи на изненадана, задето вижда пред себе си Ричард.
— Какво съвпадение! — повторих аз.
— Великолепна изложба, нали? — изгука Сузи, без да обръща внимание на хапливите ми подмятания.
— Определено — потвърди Рейчъл, която, подобно на мен, явно не бе уведомена, че е пешка в тази игра и ще бъде взета с царицата.
— Е, така и така се срещнахме, защо да не обядваме заедно? — предложи Ричард.
— Съжалявам, но имаме други планове — отвърна Сузи и ме хвана за ръката.
— Какво пък, ще ги променим, скъпа — рекох с надеждата да ми разрешат да поостана още малко върху дъската.
— Да де, но едва ли ще намерим места в някой що-годе приличен ресторант — знаеше си своето Сузи.
— Не се притеснявай — уверих я с усмивка. — Знам едно малко бистро, където ще ни обслужат царски.
Така избягнах шаха, а Сузи се свъси като буреносен облак и не ми каза и дума, докато четиримата излизахме от музея и вървяхме по левия бряг на Сена. Подхванах разговор с Рейчъл. Така де, пешките трябва да се подкрепят.
Когато ме видя на вратата, Жак — достоен потомък на галите, разпери отчаян ръце.