Тогава ме попита с по-сериозен тон за книгите ми. Но бързо изостави тази тема, сякаш усещаше, че тези обществени неща ме отдалечаваха твърде много. Каза ми само, че й харесват книгите, в които се разказва за детството, за интернати и пансиони със строги правила; вероятно защото се откриваше в тях, преоткриваше тъжното си сиротно детство, принудена да прекарва ваканциите си в голяма и студена къща под сухия поглед на бабата и лелите си. В онази къща даже и бабата не била приласкаваща… Спомням си, че през онази пролет, след като бях научил достатъчно за детството й, ми се прииска да прекараме заедно великденската ваканция в града, в който се беше родила и отраснала. Семейството й отдавана се беше пръснало. Малкото й роднини, които още живееха във влажните провинциални градове, я бяха забравили. Въпреки това на мен ми се щеше да я придружавам всяка сутрин в парка, разположен до бащината й къща, двамата да седим на някоя пейка, да я галя с всичката топлота, на която съм способен, за да й поискам прошка за цялата тъга на детството й, за онази студена пустота, в която оставаха впити толкова много от корените на нейната меланхолия. Колко щастлив щях да бъда, ако можех да изпълня с присъствието си, с наивността си, ужасяващите обеди на юношеството й, дългите, тъжни, провинциални вечери, през които моята Илиана беше гледала навън часове наред, със залепено за стъклото на прозореца чело… Вярвах, че миналото не е напълно загубено за нас; не е загубено поне за любовта. Надявах се, че ще мога да проникна в онзи мрак и ще мога да го затопля. Но Илиана яростно отказваше да се върне по родните си места. Понякога питаше за някое фамилно име от онзи неин град, усмихваше се с отвлечени в пространството на празнотата очи — и толкова…
… Същата онази вечер и двамата се въздържахме да танцуваме отново. Казваше, че я боли главата и би се зашеметила още повече, ако танцува. Почти през цялото време си говори с мен. После, към един часа, внезапно погледна часовника и стана да си ходи. До този момент си бяха отишли много малко от гостите. Домакините се опитаха да я спрат, прибягвайки към всякакви трикове; не намираха горната й дреха, шушоните й се бяха загубили. Но накрая бяха принудени да я пуснат да си тръгне. Мен не посмяха да ме спрат, макар че Илиана се изчерви, когато й поисках позволение да я придружа. Тръгнахме си двамата почти крадешком, а аз дори облякох палтото си на стълбището, прислужницата ми го беше донесла от банята…
Оставих я пред огледалото. Когато се върнах, сякаш до мен стоеше друга, непозната жена. Беше си сложила дълго кожено палто и черна капела с воалетка. Останах изумен, когато я погледнах. Не защото не познах елегантния букурещки стил, ами защото воалетката променяше изцяло лицето й, подмладяваше го и същевременно го правеше по-женствено и съблазнително. Мисля, че се изразявам погрешно: в действителност образът й беше по-комплексен; жената сега изглеждаше като любовница, сенките на очите и страните й разкриваха изпълнената й с очарование крехкост; сякаш приканваше да бдиш над нея, да я галиш, да я целуваш… Останах запленен пред нея и вероятно съм се усмихвал глупашки, защото Илиана рязко ме хвана под ръка, без да ме поглежда. Слязохме по стълбите мълчаливо. Не знаехме какво щеше да случи. Не знаех дори коя ще бъде първата дума, която ще й кажа. Уличният студ удари и двама ни и ме събуди. Беше безподобна зимна букурещка нощ — сурова, ясна, кристална. Пред къщата, която изглеждаше ярко осветена, чакаха няколко шофьори, задрямали в колите си. Шумът на желязната входна врата ги беше събудил и те започнаха да натискат клаксоните. Тъкмо исках да направя няколко крачки напред, приготвяйки се да й помогна да се качи, Илиана ме спря:
— По-добре е да повървим малко пеш…
Дали се боеше от мен и затова опитваше да ме върне в реалността с разходка в студа? Не зная. Гласът й беше някак измъчен, развълнуван. Тръгнахме, аз стисках силно ръката й и я държах близо до себе си. Странно е колко ясно усещах парфюма й в онзи чист и замръзнал въздух. Често вдигаше поглед и тогава устата й се очертаваше ужасена, трепереща от някакво невидимо докосване; сякаш очакваше внезапна, невиждана дотогава целувка. Попитах я къде живее и тя ми прошепна:
— Да вървим натам…
Но беше отнесена. Мислеше за нещо сериозно, нещо от изключителна важност, и почти физически усещах колко далеч беше отнесена от мислите си. В никакъв случай не се питаше дали ако ми се отдаде тази нощ, без да бъдат спазени някои предварителни ритуали, това не би било проява на голяма липса на свян. Не, някъде другаде я отнасяха мислите й. Усещах, че ако говорех, трудно щеше да може да ме чуе. Страдах от мълчанието й, от това внезапно изчезване, и може би това леко унижение на гордостта ми, от което изведнъж се усетих обзет, би се засилило, ако пътят ни беше по-дълъг. Мисля си, че при този последен момент на трезвост можех да избягам. Само ако например, виждайки я така облегната на ръката ми, стъпваща леко, сякаш заслушана в звука, който стъпките й издават по снега, изведнъж бях изрекъл някоя вулгарна дума, ако бях посегнал да я целуна или ако бях запалил свободно цигара, сякаш бях съвсем сам. Или пък ако бях започнал да си тананикам някоя модна мелодия и между другото я бях попитал дали й харесва. Тогава може би без никакво съмнение магията щеше да се разкъса и щяхме отново да станем двама непознати, двама млади, които се прибират у дома през нощта и нямаше да има нищо, което да ни свързва, освен беглия спомен за вечер, прекарана заедно. Ако се бях върнал така брутално в това, което се нарича „реалност“, тогава бих се опитал да се предпазя от евентуално ново поддаване на тази магия, с мисълта как бих стигнал най-бързо и най-сигурно в леглото й. Дотогава бях свикнал вулгарно да се боря — както всички големи егоисти — срещу това, което аз наричах „сантиментална инфекция“. Колко ли пъти съм се намирал на една крачка от това — да се влюбя, и тогава животът ми би протекъл по напълно различен начин, преобърнат от някоя голяма авантюра, но съм се осъзнавал в последния момент и съм превръщал опустошаващата страст в чисто плътско изживяване? Но може би всичко, което казвам сега, е абсурдно; може би дори и да се бях осъзнал тогава, на улицата, вече щеше да е прекалено късно. Вече нямаше да мога да избягам. Бях я срещнал и това е беше достатъчно…