Вероятно мина съвсем кратко време, защото моята гордост не успя да ме помрачи. Илиана лениво се отърси от обзелото я състояние и отново бавно се приближи до мен, сякаш се събуждаше от някакъв сън.
— Извини ме — прошепна тя и продължи да гледа отнесено над снега.
Не зная защо се надявах, че ще каже още нещо, че ще се опита да обясни. Тя обаче отново замълча. Вече бяхме стигнали до булевард „Теке Йонеску“ и светлините на крушките ми се сториха дразнещи; сякаш диво се бореха с белотата на снега. Обзе ме чувството, че достигам някаква нова зона, където нашата интимност ставаше по-ясна заради минувачите, колите и цветните реклами. Цялото това оживление извън нас сякаш ни сближаваше все повече. Пътят, който изминахме по слабо осветените улички, сега доби тайнствено значение, сякаш се завръщахме от усамотена разходка, по време на която бяхме могли да се целуваме на воля и да си шептим любовни думи.
— Къде живееш? — осмелих се да я попитам.
Посочи ми един наскоро построен блок на булевард „Братиану“. Бяхме наблизо. Ускорих крачка, без да се усетя. Още не знаех какво ще се случи. Не знаех дали ще имам, дали ще намеря куража да й поискам позволение да я придружа в дома й. Това беше някакво очакване, без следа от трепет или любовно вълнение. Очаквах да се случи нещо и въпреки че усещах колко много ме засягаше то, вече нямах сили да се намеся, като дам тласък на събитията или ги отклоня.
Сега обаче я гледах по-отблизо. Виждах лицето й добре. Студът съвсем леко беше оцветил скулите й, а широката й усмивка сгряваше цялото й лице. В усмивката й имаше известна тъга; беше отгатнала вероятно, че съм ускорил крачките си. Говорихме си за още някакви незначителни неща. Как се върнала в Букурещ в началото на есента, как си намерила този малък апартамент, как се среща отново с някои приятели, а други отбягва. Започнах да се смея.
— Може би бягаш основно от приятелите от мъжки пол — казах с леко вулгарна ирония.
— Да, наистина — призна тя спокойно. — Принудена съм да бягам най-много от тях…
Наближавахме, а още не знаех какво ще се случи. И въпреки това я попитах дали ще ми позволи да я посетя. Прие без никаква престореност.
— Ако искаш, ела утре да пиеш чай с мен — каза.
— Ще ти донеса последната си книга — отвърнах й аз, сякаш бързах да подчертая, че зад молбата ми не се крие никакъв лош умисъл.
— Ще ти бъда благодарна…
Стигнахме. С ужас очаквах портиерът да отключи вратата и да ни покани в асансьора. Но вратата беше отворена. Бутнах я мълчаливо и неочаквано обзет от вълнение.
— Живея на третия етаж — ми каза.
— Ако ми позволиш, ще те изпратя — осмелих се да предложа аз.