На следващия ден се събудих късно, към обяд. Навън властваше бяла, ослепителна светлина. Тогава страхът, обзел ме предходната нощ, ми се стори безпричинен и смешен. Ето, казвах си, всички неща са си така, както досега: слънцето, студът, добре затоплените стаи, книгите бяха по местата си… Усетих лудешка жажда да изляза от къщи, да срещам хора, да споделя с някого онази простичка и неочаквана радост. Обикновено обядвах в един, намиращ се в съседство пансион. Но онзи ден ми се щеше да обядвам в някой ресторант, да гледам блестящите бели покривки, да усещам около себе си влизащите хора, идващи като на някоя гара. Естествено, надявах се да срещна приятели. Тръгнах към един ресторант в центъра. Беше станало още по-мразовито и като че ли по-ясно. Улиците бяха оживени. По трамвайните спирки се бяха струпали ученици. Влязох в „Континентал“ и се разположих на една маса в дъното. Още беше рано и бяха заети само няколко маси. Нямаше нито един мой приятел. Само няколко познати, които поздравих необичайно приветливо. Бях гладен и внимателно подбрах ястията си. За по-малко от час ресторантът се напълни докрай. Запалих си цигара с известна тъга. Времето минаваше бавно. Бях останал сам на масата…
Тръгнах си към три и половина и щом се озовах на улицата, осъзнах, че не знам какво ще правя. Излязох на „Каля Викторией“ и булевардът ми се стори пуст и мръсен. Тръгнах бавно, без никакво настроение, към пощата. Спрях се пред будка за вестници, за да разгледам няколко списания. Сякаш пак беше някой от онези тъжни дни по средата на коледните празници, когато целият град се сливаше в едно разкъсващо мълчание. Пред Военния клуб поех по булеварда и се насочих към парка „Нишмиджиу“. Следобедът започна да ме потиска, ставаше все по-ужасен. Сякаш и аз се боях от наближаващото свечеряване. Покривите започнаха да блестят. Около половин час се борих с меланхолията, докато най-накрая се предадох на тъгата на онова здрачаване, присъщо на зимите в големите градове. Обикновено никога не излизах от къщи сам през тези часове. Понякога прекарвах зимните следобеди, разхождайки се смело пеш с някой приятел или приятелка из покрайнините. Тези маршове по снега и завръщанията в града с първите запалени светлини винаги бяха с някой много добре подбран другар. Не мога да понасям да бъда сам при настъпването на залезите, освен ако не съм някъде извън града или в някой непознат град. Специално Букурещ има най-отровните залези, и то през всички сезони. Трудно е да останеш сам, да не се влюбиш, да не си потърсиш половинка в един подобен град, където слънцето угасва с толкова силна меланхолия…
Толкова пъти след това ние двамата с Илиана слизахме надолу по старите булеварди, обградени с рожкови и кестени, и се отправяхме, прегърнати, към Котрочен!… Почти никога този мъчителен час не ни завари у дома…
Минах през „Чишмиджиу“ и искрящата радост на пързалящите се с кънки там прогони меланхолията ми за миг. Но не можех да остана на място, вцепенен, с ръце в джобовете, да стоя и да гледам. Поех по една уединена алея. Някъде, не много ясно къде, пред мен светваха уличните фенери. Като че ли започна да се спуска лека, прозрачна мъгла, уловена като в паяжина между дърветата. Ускорих крачка, сякаш очаквах да получа прояснение отнякъде, да ми бъде даден знак, за да мога да взема решение. И бездруго бях решил да отида у Илиана още отпреди това, но не знам какво ме караше да се бавя, смятайки, че е още твърде рано, че още е твърде светло навън. Но нощта се разстла бързо и си мисля, че дори да се бях разхождал известно време със затворени очи, то бих ги отворил при повея на онази вечерна синева. Там, в парка, сред дърветата, се стъмваше по-бързо.
Изведнъж се спрях силно развълнуван. Сърцето ми беше на ръба да се пръсне. Чух часовника на катедралата „Свети Йосиф“. Напрегнато преброих: пет удара. И сякаш цялото ми безпокойство и меланхолия изчезнаха в миг. Бързо излязох от парка и се качих в първата кола, която се изпречи на пътя ми…
Мавродин изрече последните думи много тихо. После рязко се изправи от шезлонга и се отправи към стаята си.