— Започна да ми става студено — каза от прага.
Хаснаш продължи да потъва в отнесеното си мълчание. Само повдигна глава, когато Мавродин се върна с наметната на раменете си горна дреха, и го погледна учуден и изпълнен с нетърпение.
— … Отвори ми много бързо. Имах усещането, че ме чакаше там, зад вратата. Беше облечена в непретенциозна кадифена домашна рокля с дълги ръкави и огромна яка. Усмихна ми се и ми подаде развълнувано ръка. Наведох се силно и я целунах много почтително. Никой от нас не пророни и дума. Бавно свалих палтото си и влязох. Посрещна ме в голяма продълговата стая, с прозорец към булеварда. До тук глухо достигаше шумът на трамваите, а светещите реклами се виждаха добре. Бързо се отправих към прозореца — нещо, което правя във всяка непозната стая, в която вляза — и погледнах надолу. Оттук снегът изглеждаше по-мръсен заради смесването на светлините и автомобилните фарове. После се обърнах и разгледах стаята по-внимателно — черна етажерка, покрита с книги, повечето от които немски, няколко скъпи килима; диванът беше изработен от вишнево на цвят дърво, прост, без орнаменти; на стените имаше няколко картини и гравюри. Неизразимо много ме впечатли тази някак неженска простота и невинност на атмосферата в стаята. Исках да й кажа: „Колко е красиво…“, когато я чух да казва, укорявайки ме на шега:
— Сигурна съм, че си забравил да ми донесеш книгата…
Имах усещането, че ми напомня за обещание, направено много отдавна и затрупано от множество случки и чувства. Извиних се. Разговорът започна да се завързва колебливо. Сякаш и двамата се пазехме да не залитнем към някоя тема, която да ни напомни за прегръдката от предходната нощ. Докато приготвяше чая, успяхме някак естествено да избегнем да се гледаме в очите. И бездруго в стаята светеше само една невзрачна лампа и на фона на този сумрак погледите ни се срещаха, без да се проникват. След като сервира чашата с чая и чинията с бисквити на табуретката до стола ми, се приближи до вратата, запали силната лампа на тавана и седна на дивана доста далеч от мен.
Едва тогава забелязах колко беше уморена. Без никакво съмнение беше стояла будна през голяма част от нощта. Сенките й бяха издълбали още по-дълбоки бразди под очите й, а лицето й изглеждаше изумително бледо. И въпреки това, не зная по какви причини, онази умора на лицето й ми се струваше толкова изкусителна, толкова топла и контрастираща с нервната прецизност, с трепетността и елегантността на движенията, които дългото безсъние пораждаше.
— Благодаря ти — каза изведнъж, вперила поглед в ръцете си. — Благодаря ти, че послуша молбата ми тази нощ…
Вероятно съм я гледал, изпълнен с някакво неспокойство и страните ми са били зачервени, защото, когато вдигна очи и ме видя да стоя на стола с чаша чай в ръка, цялото й лице се озари от изгрялата, пълна с учудена ирония и съчувствие усмивка.
— Не бива да се страхуваш — продължи тя с променен, по-ясно звучащ глас. — Разбирам много добре за какво си мислиш и най-вече защо те е страх. Искам само да те уверя, че в мое лице можеш да намериш съюзник… (Тук се опита да се засмее.) Искам преди всичко да ти кажа, че току-що успях да се излекувам от една голяма, неповторима любов и че се чувствам по-добре така, както съм си. Много по-добре — добави след кратка пауза. — Мисля, че ще ми бъде ужасно трудно, ако не и направо невъзможно, да обичам отново. Тази надежда много ми помага. Без нея животът би ми изглеждал твърде суров… Много по-добре е така…
Протегна ръце и сякаш с тях обхвана стаята, мен и може би целия град. Оставих чашата си върху подноса с някак нетърпеливо движение. Тя проследи жестовете ми учудена и като че ли уплашена.
— … А всичко друго е отвъд предела на силите ми — добави тя бързо, сякаш се опитваше да се предпази.
Не знам какво й отговорих. Чувствах се ужасно глупаво. Бях объркан. И едновременно с това усещах вкуса на пълното разочарование и голямото унижение. Беше говорила толкова искрено за своята голяма и неповторима любов. Припомних си необикновените усещания при срещата ни: значи за нея те не струваха нищо, не означаваха нищо. Тя беше обичала някога: „голяма неповторима любов“. Държах тези думи живи в главата си и те ме унизяваха и потискаха.
— Предполагам, че страшно много от жените, които срещаш — поде тя неочаквано, — ти говорят за страстите си с неизречената на глас надежда, че ще ги използваш в някой от романите си. Би било смехотворно сега да ти разказвам за някаква нова любовна история… (Усмихна се, беше силно объркана, постоянно галеше дланите си една в друга и ги гледаше.) Исках да ти кажа само това, че обичах истински… А сега нека да говорим за нещо друго…