— И какво още ти каза? — попитах отново и я принудих да ме погледне в очите.
— Да се пазя от тази любов, да се пазя от теб…
Изчаках изумен няколко мига. И после попитах, но като едва се владеех:
— Как така? Защо?
— Защото ще бъде твърде голяма…
Не можеше да продължи нататък. Избухна в плач и зарови глава в гърдите ми. Опитах се да я помилвам, но тя несъзнателно стискаше раменете и ръцете ми.
— Не ме оставяй сама — прошепна отново. — Не ме оставяй сама…
Тогава ме обзе чувството, че я дебне някаква приближаваща беда, а тя няма смелостта да сподели с мен; може би ставаше дума за някаква грешка, някакъв шантаж…
— Но какво се е случило? — настоях аз. — Защо не ми кажеш? Страх ли те е от някого?
— Не, от никого не ме е страх — промърмори тя в опит да се овладее.
След няколко секунди обхвана слепоочията си с ръце и се усмихна.
— Ей така изведнъж загубих контрол над себе си…
— Знам защо плачеш — отговорих й аз в опит да изглеждам възможно най-добре разположен. — Дойката ти ти е предсказала, че ще ти изневеря или ще те изоставя…
— Не — разтърси чело тя. — Предсказа ми, че ще умра…
Не знам защо тези думи, произнесени с помрачен глас, който дотогава не бях чувал у нея, ме потресоха. И все пак се насилих да не се оставям да ми влияят подобни наивности и се засмях.
— Аз не съм суеверен — й казах и целунах ръката й. — Дори и да се случи така, че да умрем двамата в прегръдките си…
Погледна ме с усмивка, а топлата й, дискретна интелигентност изведнъж озари очите й:
— Не, ако умра от тази любов, ще умра сама…
— Но ти няма да умреш — извиках аз, сбърчил вежди.
— Ще се моля много за теб и може би така ще се смилиш и няма да ме оставиш да умра — добави тя и се приближи.
После впи устните си в моите и не ме остави да кажа нито дума повече…
Малко след това двамата заминахме за Предял. Разбрах, че връзката ни беше станала известна на всички, но това почти не ме засягаше. Така или иначе бях променил живота си още от първите дни с нея. Вече не се срещах със старите си приятели, не се движех в средите на другарите си и излизах само в компанията на Илиана на дългите ни разходки по околовръстното, по булевардите и към Котрочен. И понеже не съм беден и никога не съм писал, за да се издържам, дори и този период на творческо бездействие да продължеше твърде дълго, това не ме застрашаваше по никакъв начин. Когато срещнах Илиана, бях започнал да пиша голяма новела и тя си остана в шкафа, недовършена. И то защото беше очевидно, че след като я бях срещнал, вече не можех да пиша както преди. Даже и „Младостта на Магдалена“ ми се струваше наивна, макар че на Илиана много й хареса. Да, но след като бях срещнал нея, писането вече не ме изкушаваше.
Онези зимни месеци преминаха като дълга еуфория. В Предял Илиана ми помогна да открия безподобното удоволствие от карането на ски и сякаш нямаше друга игра, в която да откривах толкова свобода на тялото, такава магична автономност. Но и там, в разгара на сезона, когато беше пълно с любители на зимните спортове, ние бяхме сами. Не желаехме по никакъв начин да завързваме нови приятелства или пък да насърчаваме започнатите в Букурещ такива. Хранехме се в затънтено ресторантче, уединени на маса в дъното, влюбени до самозабрава, гледащи се в очите, далечни на всичко, което се говори и случва около нас. По-късно научих, че тази наша изолация се беше превърнала в основна тема на разговорите на цял един хотел. Илиана винаги привличаше погледите. Любовта сякаш я правеше още по-красива: беше разцъфтяла с магнетична прелест. Изумително стройното й тяло не се боеше от никакви спортни костюми, а семплият й начин на обличане я отличаваше от всички останали жени. Вечерите, плътно прегърнати, двамата поемахме на разходка в парка. Правехме планове за пътешествия, разказвах й живота си. Още не изпитвах нужда да остана сам, да пиша и целият принадлежах на Илиана, ден и нощ, непрекъснато. Понякога и тя ми разказваше спомените си от легацията в Берлин, описваше с чувство за хумор висшите чиновници там, разказваше ми за приятелките си германки, които й пишеха редовно и изпращаха снимки от Вандзее и портрети на годениците си. Разбрах, че там беше работила неуморно, но си беше избрала този път, за да може да се измъкне напълно от страната, от семейството, от приятелите. Ваканциите си беше прекарвала с една приятелка в Тирол. Беше спестявала доста, за да може да живее спокойно поне една година. Така или иначе се беше върнала тук с мисълта да остане най-много година и после да се опита да получи назначение в някоя друга легация, на север. Харесваха й белите изчистени пейзажи; разбираше се добре с честните хора, лишени от прекалено голямо въображение, те бяха хората, които й позволяваха да си почине, да забрави, да се излекува.