После беше срещнала мен. Сега вече нямаше никакви планове, не вземаше никакви решения. Понякога през онези седмици, прекарани в Предял, залепила топлото си тяло до моето, ми казваше:
— Колко е хубаво така, вече да не мислиш за нищо, да не те спохожда никакъв страх… Бих искала никога да не се събудя…
Спираше се, сякаш се вслушваше в мислите си, и след това продължаваше:
— И дори и да се случи, не ме интересува; бях достатъчно щастлива…
Върнахме се в Букурещ в средата на февруари. И в същия ден се преместихме да живеем заедно в дома ми.
V
Без да осъзнавам, така, както винаги се случва, когато се отдадеш на някоя голяма страст, аз се изолирах напълно от света. Дори и с малкото си добри приятели се срещах рядко, и то само в компанията на Илиана. Ходехме на спектакли, най-вече на концерти; около нас се беше създала някаква странна легенда и въпреки че навсякъде ни проследяваха любопитни погледи, никой познат не се осмели да се приближи до нас. Едва по-късно, през пролетта, научих всичко, което се говореше из кафенетата и кръговете, които посещавах преди, за случващото се с мен. От няколко месеца в Букурещ вече не се говореше за „Младостта на Магдалена“, а единствено за любовта ми. Хората, които посещавах преди, не знаеха нищо за Илиана; коя е, откъде идва, къде е живяла, преди да ме срещне. И още по-странно изглеждаше нейното очарование, когато понякога се появяваше с мен, облечена винаги семпло, в черно и бяло или пък в убити, дискретни нюанси на сивото, гледаща щастливо и спокойно около себе си, почти без да вижда нищо. Когато излизахме след някой спектакъл, бяхме винаги сами, избирахме скромни ресторанти, предпочитани основно от буржоазните семейства, в които нямаше риск да срещнем някой познат. А и на Илиана й харесваха непретенциозните места, миришещи на прясна бира и кимион. В тези места се настанявахме на най-затънтената маса като двама влюбени на тайна среща. Понякога, естествено, трябваше да приемаме поканите, които получаваме, най-вече тези на архитекта, в дома на когото се бяхме запознали. Там стояхме на масата отдалечени един от друг и непрекъснато се търсехме с очи. Докато танцуваше, пребледнял я следях в прегръдките на партньора й, а дишането ми не се успокояваше, докато не се върнеше до мен. Когато имаше твърде много гости, стояхме малко. Имахме само едни приятели — наскоро сключила брак двойка — които посещавахме с радост. Илиана пееше понякога, облегната на вратата, с поглед, вперен някъде напред и прибрала ръце зад гърба си…
Зимата мина бързо. През онази година месец март беше зимен, студен и мрачен. Вече не можехме да поемем на нашите дълги разходки, когато здрачаването наближаваше. И двамата стояхме у дома. Най-често аз четях някой поет на глас, а тя ме слушаше, легнала в леглото, с отпусната глава и затворени очи. Харесваха й най-вече меланхоличните стихове, предпочиташе Рилке и Бодлер. Но тя невинаги ме слушаше. Разхождах се из стаята с томчето в ръка и ако се случеше да повторя някой стих с променен глас, посвещавайки го на нея, понякога усещах, че тя не беше там. В тези мигове се стряскаше, сякаш се събуждаше от сън. Но всъщност просто мислите й я бяха отнесли далеч. Тогава се приближавах и се вглеждах в нея.
— Дали това ще продължи дълго? — питаше ме изплашена.
Осъзнах, че невинаги си мислеше за евентуална раздяла, цялото й същество упорито отхвърляше подобни ужасни мисли. Но предусещаше, че този живот, изживяван заедно миг след миг, това чудо, в което две същества бяха винаги там, един за друг, не може да продължи дълго. Когато ме видеше пред рафта с книги, осъзнаваше, че скоро ще ме обземе старата ми страст и тогава работата ми щеше да ме открадне и нямаше да бъда до нея часове и дни наред. Знаеше, че жаждата ми да творя, да пиша, просто беше приспана и че никога нямаше да бъде угасена напълно. Беше се примирила с тази съдба — раздяла за дълги и мъчителни периоди — и желаеше тя да започне да се сбъдва възможно най-късно. Понякога си повтаряше, че е неморална с тази своя смазваща любов, че човек не може да живее, без да се труди, и най-вече творецът няма право да загробва таланта си в изживяването на щастлива любов. За нейната чиста съвест тези съмнения бяха мъчителни. Винаги приключваше с това, че си казваше, че морално или не, добро или лошо — всичко това нямаше нищо общо с истинската, прилична на тайнство любов между нас, че нашата среща е единственото съществено, истинско, нещо, а всичко останало — работата, творчеството, талантът и каквото и да било друго — не струват нищо, защото всички те бяха празни, земни, човешки суети.