Да, но нямаше смелостта да ми сподели всички тези неща. В деня, в който усети лека нервност у мен, някаква неспокойна треска, и й признах, че трябва да пиша, тя ме помоли да започна точно там, на мига, и ми приготви работна масичка до прозореца. Още от самото начало знаех, че ще ми е непосилно да пиша, когато тя е близо до мен, но тя се примоли толкова мило да й позволя да остане там, че не успях да й откажа. Взе си книга и се сви в края на дивана. Чувах как сдържа дишането си и как тихичко и много внимателно обръща страниците, за да не ми пречи. Усмихвах се. Беше ми трудно да се концентрирам и не успявах да постигна онази идеална изолация от заобикалящия ме свят, която предшестваше всеки творчески акт. Присъствието на Илиана ставаше толкова по-разсейващо, колкото по-малко я чувах и усещах. И това присъствие бе еуфорично, то ме настройваше и насочваше в напълно различна посока, но не и в обсега на творчеството ми. По принцип смятам, че никой творчески акт не е възможен в състояние на пълнота и еуфория. Трябва с цялото си същество да усещаш нечия липса, отсъствие, което те разяжда, защото именно то търси своето осъществяване в творческото дело. Затова и никога не съм могъл да пиша, разположен сред някой пейзаж, на фона на музика или изживявайки откровението на любовта, нито пък каквото и да е друго просветление, като осмислянето на някоя всепоглъщаща идея или ново разбиране за света…
След около десет минути, през които наблюдавах небето през прозореца и изпуших една цигара, станах от масичката. Видях, че е бледа и изплашена. Проследяваше ме с очи, сякаш всеки момент очакваше да получи присъда.
— Не можеш ли? — попита и се опита да се усмихне.
Започнах да се смея и я обгърнах с ръце. И бездруго онова неясно безпокойство, пораждащо творчество, се беше разсеяло. Останах до нея на дивана, зачетен в отворената страница. Мисля обаче, че някаква подробност, на която се натъкнах след първите редове, ме накара да потъна в мислите си.
— Пак избяга от мен — прошепна и погали косата ми. — Колко лесно усещам, когато бягаш…
Гласът й беше тъжен, примирен. Казах й, че винаги, преди да започна да пиша, ме изпълва някаква голяма неяснота и почти без да си давам сметка за това, мислите ми започват да се изтъкават в непозната нишка. И че не мога да се боря срещу онези състояния на отчуждаване, по време на които протичат тайнствените процеси на съзиданието. Казах й, че на следващия ден ще се опитам да пиша в кабинета си.
— Остави вратата отворена, за да те усещам по-близо — помоли.
Естествено, че в началото отворената врата привличаше вниманието ми. След известно време я затворих, като че съвсем случайно. Вече не я чувах, не я чувствах. Станах от масата и започнах да се разхождам с широки крачки из кабинета. Бавно-бавно успях да се изолирам, да забравя, че Илиана е на няколко метра от мен. Онази вечер не излязох въобще от там; залезът нахлу в кабинета ми, но аз не го видях. Илиана ми каза, че го гледала през прозореца на нашата стая (така наричахме спалнята). Сподели ми, че била разтревожена. Усещала, че съм се откъснал напълно от нея; че съм я забравил. А тази предусещана и отдавна очаквана болка започнала да се дави в друго неясно усещане, а именно, че до нея се случва нещо тайнствено, ражда се творчество. Чувала ме да дишам тежко, чувала ме нервно да мачкам листове и всяка скъсана страница я изпълвала с боязън; сякаш моите ръце раздирали нея самата. После ме чула да въздишам, да ставам рязко и да ходя из стаята, да отварям вратата, за да пия вода, да паля цигара. Слушала всичко това и постепенно я обхванало трепетно усещане — скрито зад всички тези признаци на страдание — че се случва едно малко чудо, за което тя никога не била предполагала, че е така драматично. Мислила си, че литературата е дело, раждащо се изключително и само по силата на вдъхновението, че талантът означавал способността да чуваш определени думи, които ушите на другите не улавят, и да ги излагаш на хартия; да ги изреждаш най-много час-два или пък пет, докато ръката ти се умори. А сега присъстваше на тази глуха битка с материята. Понякога ме виждаше да минавам през стаята, концентриран, без да я забелязвам, без въобще да предполагам, че тя е там, и тогава онази самота в близост до мен я разкъсвала без остатък. Когато се връщах късно след полунощ и я вземах в прегръдките си, тя ме целуваше ненаситно, сякаш ме срещаше отново след дълга раздяла.