— Отърва ли се от демона? — питаше, вгледана в мен и галеща челото ми.
Никога не ме попита какво пиша, не поиска от мен да разкажа сюжета, нито пък копнееше да прочете листовете, останали върху бюрото. Стараеше се единствено да прогони от челото и лицето ми сенките от труда ми. Защото винаги, когато се връщах при нея, бях изцеден, болен и треската изостряше чертите и размътваше очите ми. Тогава Илиана беше нежна и бледите й ръце ме разхлаждаха…
Книгата, която започнах през онази пролет, остана незавършена. И сега даже не бих могъл да я приключа. Писах само няколко седмици. През това време почти не излизахме от къщи. Доставяха ни храната у дома от пансиона, който се намираше в съседство. Илиана се занимаваше с покупките, взимаше ми цигари и в изтощителни работни следобеди приготвяше кафето ми. Рядко ни посещаваха приятели.
— Андрей се бори с рожбата си — казваше им тя усмихната.
Една вечер, в която бяхме сами, поде:
— Какво трудно раждане…
— Това натъжава ли те?
Не ми отговори. Само сведе поглед към земята, докато галеше ръцете си. Това беше жест, който често правеше през последните месеци. Всеки път, когато ме нямаше, когато не ме усещаше близо до себе си, тя започваше да милва ръцете си; сякаш опитваше съвсем несъзнателно да открие моето гальовно докосване, да се самозалъже. Видях обаче, че мълчи, и не настоявах повече.
Не си бях припомнял тази малка подробност до една светла априлска утрин. Бяхме останали по-дълго в леглото, Илиана беше с дълга нощница, която удължаваше изумително много тялото й, и гледаше през отворения прозорец.
— Андрей — попита ме изведнъж, без да се обръща към мен, — ти не би ли искал да имаш дете?
Този въпрос ми се строи толкова странен, толкова неочакван, че само се усмихнах глупаво, не знаейки какво да отговоря. Отдавна бях свикнал с мисълта, че съм творец и че единственото ми родство може да бъде духовното. Може би подобно отношение е просто по-удобно; може би си мислех, че евентуално дете би ме вързало с определена жена, с определено място, би накърнило свободата ми и би ме накарало да работя повече и с това би променило напълно разбиранията ми за света. За мен творецът представляваше точно определен човешки тип; имаше определени права и волности, но също така и много задължения пред самия себе си, пред изкуството и съдбата си. И освен това идеята за дете беше обвързана с представата за брак, институция, която почитах дълбоко, но която за мен изключваше творците и мислителите. Отдавна бях решил да се противопоставя яростно на всяко изкушение за усядане в удобството на семейния живот. Понякога, когато се прибирах сам от посещение при някое младо щастливо семейство, завиждах на късмета на обикновените хора, които съдбата не принуждаваше да останат до смъртта си заобиколени от величествена студена самота. Тогава ми харесваше идеята да оприличавам съдбата на твореца с монашеското призвание. Подобно на монаха, който е отдаден на религиозно съзерцание, творецът е орисан да остане сам, без наследници…
Е, естествено, освен тези убеждения, които бяха част от моя вътрешен свят и от съдбата ми, аз страдах и от множество суеверия, свързани с брака. Струваше ми се, че ако живееш заедно с жена, която е станала твоя съпруга, то вече нямаш право да съчиняваш така, както те подтиква чистият творчески акт. Че чрез брака се придобива ново гражданско положение, което обръща из основи интуицията на твореца. И от друга страна, разбирах твореца като човек, който винаги е на разположение, създател на естетически ценности. И толкова. Неговият живот се променя и е добре да се променя от ден за ден. Опитът му, който трябва да бъде огромен, не може да бъде ограничаван, спиран…
Мисля, че Илиана отгатна мислите ми, когато не й отговорих, и добави с помрачен глас:
— Не говоря за нещо друго, разбери ме добре. Но много бих желала да имам син от теб…
Дойде бързо откъм прозореца и се сви до мен. Обхвана лицето ми в ръце и започна да се моли. Никога не я бях виждал толкова променена; сякаш се боеше от нещо невидимо, някакво предопределение, чието крило беше усетила да пърха наоколо. И коя друга жена би имала смелостта да говори за празната си утроба, да ми признае изведнъж онази тайна, глухата и ужасяваща болка, за която бях предполагал, но за която не можех да мисля? Нейният копнеж тогава ми откри една друга Илиана, чиито корени бяха свързани дълбоко със земята. Илиана, изгаряна от желание, което никоя моя милувка не може да утоли. Винаги съм имал топло чувство към майчинството, но тази съдба ми се струваше някак нисша, свързана повече със случайността и физиологията и подхранвана изключително от инстинктите. Не бях и помислял, че подобен копнеж може понякога да изпълни така някоя жена, че да я доведе до пълен крах, че може да проникне във всяка частица на съзнанието й и да го бележи бавно и потайно.