— Ти правиш нещо — прошепна ми Илиана. — Ти създаваш, аз обаче нямам никакъв талант, аз съм най-обикновена жена. И да остана завинаги така, както сега, празна…
Опитах се да я погаля, но и аз бях разтърсен от онази завладяваща, тъмна сила, която я беше понесла и я подтикваше да осъществи предназначението си. Откъде изведнъж беше изникнал този толкова земен зов у моята Илиана, чиято любов идваше от друго измерение и беше твърде съвършена, че да даде плод? Да не би причината да беше в онази късна пролет, която беше избуяла само за няколко нощи и беше преобърнала града, обливайки го със слънце и жизнетворяща сила? Какво беше станало в сърцето на моята любима, каква празнота беше останала недокосната от моята страст и сега го поглъщаше изцяло? И при все това в онова мое голямо вълнение прозираше началото на ревността. Значи Илиана вече не беше щастлива само и единствено с мен. Липсваше й нещо, изпитваше необходимост от пълнота, която, дори и да идваше чрез мен, беше извън мен и ни разделяше. Дотогава бях мислил, че към нашата любов не може да се добави нищо друго. Тя беше идеална, автономна, недопускаща да я засегне никаква друга сила. Че двамата формираме съвършената двойка — създадени един за друг, предопределени да израстваме и да умрем заедно. Нашето сливане почти нямаше земни корени. Аз не можех да забравя екстаза на прегръдките, които изтръгваха и двама ни от същността ни и ни свързваха в един друг свят. Вероятно само веднъж на хиляди години се случваше едно такова съвършено тайнство…
И въпреки това в онзи миг откривах, че Илиана, подхранвана от същите корени на нощта, беше останала свързана с първичния извор…
— Ние не сме двойка, която принадлежи на този свят — опитах се да я утеша, — нашата съдба не се осъществява тук, на земята. Ние се познахме единствено в любовта. Любовта е нашият рай, безплодната любов. Точно като Тристан и Изолда, като Данте и Беатриче — добавих аз усмихнат, за да прогоня натежалата, потискаща атмосфера, която ни заобикаляше.
Илиана ме стискаше в прегръдката си, плачеше. Усещах цялото й тяло да трепери като в спазъм.
— Ти може би се боиш от друго — повтори тя, без да ме погледне. — Боиш се, че това би могло окончателно да те свърже с мен…
Опитах се да се засмея. Тя се страхуваше именно от нещото, което въобще не ми минаваше през ума.
— Напротив — отвърнах. — Боя се, че нашата любов би могла да се промени, ако даде плод тук, на земята — наблегнах на последните думи. — Тогава тя ще се превърне в нещо друго; вероятно все така скъпоценно, но не и така чисто и съвършено.
— А аз какво да правя със себе си? — вдигна очи тя и ме попита объркано.
Замислих се за миг, а после попитах сериозно:
— Случило ли се е нещо?
— Не, не става дума за това — спря ме тя раздразнено. — Ти пишеш, ти си творец, а аз в края на краищата ще остана напълно сама, безплодна…
Помислих, че говори за старините си, и отново се засмях.
— Толкова ли си сигурна, че ще ме надживееш?
— Искаш да ме изтормозиш ли? — прошепна тя с усмивка. — Аз ще умра преди теб. Но не за това бяха мислите ми…
— Днес си изпълнена с мистерии — казах аз, за да сложа край на разговора. — А я виж какво слънце е навън…
И обърнах главата й към прозореца, без да си давам сметка, че именно онова новопробудило се слънце я разтърсваше толкова дълбоко.
— Ти не искаш да разбереш — отвърна ми тя. — И въпреки всичко, измежду всички, ти беше единственият…
Да, бях започнал закачливо да я тормозя, признавам си, и то по доста глупав начин: значи така, преди да се влюби в мен, ме беше сравнявала с други, беше ме избрала поради някои мои евентуални добродетели и тъй нататък. Но Илиана нямаше никакво настроение за шеги онази сутрин. Измъчено поклащаше глава. Плачът я беше разхубавил; сега беше по-бледа, уплашена, очите й бяха по-будни, а устата й пресъхнала. Тогава исках да я успокоя на всяка цена. Исках да й дам поне мъничка надежда.