Выбрать главу

— Още сме в началото на живота си, Илиана — започнах. — Очакват ни толкова много неща занапред. Или пък се боиш, че няма да мога да те обичам винаги, както сега?

Не ми отговори, само ме милваше по бузите усмихната. Повторих въпроса си огорчен.

— Не зная, обич моя — отговори тогава. — Това е нещо, което и ти не знаеш…

Усещах как и двамата затъваме в някаква неясна, мрачна и опасна зона и затова прекъснах разговора с обещание, но продължих да се усмихвам:

— По-късно, когато видим, че не можем да останем твърде дълго на небето, тогава…

Не ме остави да довърша. Целуна ме и пое дъха ми, потапяйки ме в безначалното си тяло…

Спря да разказва, уморен. Хаснаш продължи да стои така, обхванал главата си с длани, без да помръдне.

— Струва ми се, че не се чувстваш добре — попита Мавродин и направи опит да се изправи. — Ще ти го разкажа тогава някой друг път.

Хаснаш се противопостави, като нервно разтърси глава:

— Моля те, продължавай — отвърна той светкавично. — Нищо ми няма. Просто се бях замислил. И аз бях потънал в спомени… Това е всичко. Моля те, повярвай ми…

Лицето му се беше изострило, погледът му беше помътнял и развълнуван. Потърси табакерата си и запали цигара. Пръстите му потрепериха за миг, докато приближаваше клечката кибрит до цигарата. На тази краткотрайна светлина Мавродин зърна набразденото му чело. Хаснаш беше загубил трезвото си присъствие, което го беше впечатлило толкова силно. Устните му сякаш се бяха изкривили и изсъхнали.

— Моля те, продължавай — повтори той, когато видя, че Мавродин се колебае. — Имаше някои неща, които ме изумиха. Това е всичко.

— А да не би да ти е студено? Стана доста студено.

— Не, нищо ми няма.

Произнесе думите бавно, угнетено. Мавродин наведе челото си, кръстоса ръце и след като отдели известно време, за да подреди спомените си, започна да говори.

VI

Прекарахме великденската ваканция в едно планинско село. Отидохме заедно на богослужението на Разпети петък. Когато запяха опело Христово, Илиана наведе брадичка към гърдите си. Отдалечих се малко, за да я оставя сама. Предположих, че я бяха връхлетели различни безпокойства и емоции. Не мислех, че е много религиозна, макар че не бяхме разговаряли за Бог и за нещата, свързани с отвъдното. Казах си, че опелото й е напомнило за утринните служби от тъжното й детство и я е навело на обезпокоителната мисъл за смъртта. Но след няколко мига осъзнах, че тя плаче безнадеждно и цялото й тяло се тресе. Не я бях виждал да плаче от случката, за която ти разказах преди малко. Изглеждаше така, сякаш цялото й същество се беше раздробило под ударите на някаква голяма, нечовешка болка. Напразно запушваше устата си с носната кърпичка и обхващаше гърлото си с пръсти — по никакъв начин не успяваше да спре плача си. Хората наоколо я гледаха учудени, разчувствани и те самите от тази неугасима болка. Приближих се до нея и тя рязко хвана ръката ми; уплашено се вкопчи в нея и я сложи до сърцето си. Усещах конвулсиите на тялото й. Полекичка я изведох от църквата. Вървеше отнесено, с брадичка, сведена надолу към гърдите. Когато излязохме на двора, хладният въздух на нощта започна да я отрезвява. Разхождахме се дълго в мрака, без да говорим. Държах я близо до себе си и я галех.

— Така ще стане с всички — каза изведнъж през шепот.

Не знаех за какво точно мисли и затова й отговорих с няколко случайно хрумнали ми думи.

— Истина е, че умря сега — добави тя вяло. — И така ще стане с всички…

Никога не беше говорила за тази конкретна смърт. Това, което ме изненада, бяха обезнадежденият й глас, загубеният поглед, който потърси моите очи. И въпреки това се досетих, че не тъжната мелодия на опелото я беше изплашила така. В нейното тяло нещо се беше скъсало или смразило; защото тъгата и безнадеждността продължаваха да я владеят все така силно и след края на службата, когато се прибрахме у дома, и не си отидоха нито през нощта, нито на следващия ден. Предполагах, че за нея някой наистина беше умрял през онази нощ. Тайнството не я беше посрещнало там, в църквата. Скритите й сетива бяха научили от някакво друго място вестта за смъртта и тя я беше хванала неподготвена.

— Страх ли те е? — съвсем несъзнателно и глупаво я попитах.

Тя прошепна още по-развълнувана:

— Страх ме е да не умра сама…

Приближи се отново до мен. Беше жадна за моето конкретно присъствие. Но любовта й тогава беше чиста, безнадеждна. Заспа трудно; чувствах я до себе си на ухаещата на еньовче възглавница, усещах горещия й дъх и чувах дълбоките й въздишки. А после я обзе неестествено спокойствие, сякаш изведнъж животът я беше напуснал. Вероятно се беше заслушала с цялото си същество в гласовете на нощта, които аз не можех да доловя.