Друг път, когато останахме само двамата в лодката след непрекъснатите ухажвания на групата младежи, й казах:
— Какво криеш вътре в себе си, че излъчваш толкова силно привличане? Когато се запознахме, бе просто хубава и уравновесена жена, стоеше в един ъгъл и гледаше всички с уморена усмивка. Тогава никой не предполагаше, че душата и тялото ти са толкова съвършени, че могат да бъдат толкова съвършени. Аз бях твоето откровение, аз ти помогнах да откриеш себе си. До определена степен ти си мое произведение. Ако не ме беше срещнала, щеше да си живееш в посредствени форми, в личинков стадий. Която и да била друга твоя любов би била неуспешна. И не би могла да познаеш това сливане, което се получи между нас, тук, на земята…
Със затворени очи, полегнала на слънце, на няколко крачки от границата, която очертаваха вълните, тя ме слушаше примирена, с тъжна усмивка.
— Ами ти? — прошепна ми тя по-късно. — Ти би ли могъл да познаеш друго такова сливане?
Изведнъж при мисълта за щастието, което можех да изгубя всеки момент, ме обзе огромно съжаление към мен самия и останах безмълвен и загубил всяка сетивност. Никой от нас не каза нищо повече. Само слушахме неуморните вълни.
… Последния ден в Специя прекарахме на същия този отдалечен, скалист плаж. Пристигнахме там с поклащащата се лодка и не се отдалечихме много от брега. Съблякохме се веднага, за да се гмурнем в морето. Правихме плаж между две червеникави и грапави скали. Мисълта за отпътуването ни изведнъж ми напомни, че по това море е плавал Шели през последната година от живота си. Приближих се до Илиана и я попитах:
— Спомняш ли си как е умрял Шели? На осми юли 1822 година той се качва на шхуната си и отплава за Леричи заедно с приятеля си Хънт…
Развълнуван й разказах цялата история, и то защото бях живял по тези места толкова великолепни дни, а се бях оставил да ме мъчи демонът на съмнението и ревността и съвсем бях забравил за смъртта на Шели. Съдбата на поета отново ме върна в моя свят, в нашия свят. Колко голям глупак бях — през всички дни да оставя този пейзаж, пропит с величествена красота, да отмине покрай мен!… Илиана ме слушаше все по-внимателно. При онази ослепителна дневна светлина смъртта ми се струваше нереална; колкото и проникновено да се взирах в необятното море, не можех да почувствам смъртта, небитието.
Илиана беше забравила подробностите — как шхуната, на която се возел Шели, била видяна за последен път край Виареджо и после се загубила в гъстата черна мъгла на лятната буря. Дълго след това тялото на Шели било изхвърлено на брега и идентифицирано по томчето на Софокъл и поезията на Кийтс, които носел в джоба си. После трупът му бил изгорен, а негов приятел извадил сърцето му от кладата…
Тогава Илиана ме погледна неспокойно. Не ми позволи да продължа. Сви се трепереща до мен и потърси устните ми… Като че ли усещането на смъртта беше събудило цялото й същество, до последната фибра; тогава пак я почувствах зажадняла за мен, за моето тяло, топлина, дъх, изплашена от самотата… Трудно се съвзе от екстаза на онази прегръдка. Понесох я гола на ръце към морето, погрижих се да я събудя с целувка, потопих глезена й във водата. Бризът развяваше пълната й с пясък коса и не знам каква сила се вля в това изнурено тяло от солта заедно с вкуса на морето.
Коленичих във водата и държах главата й на рамото си. Изчаках така да дойде на себе си, да се събуди…
След това заминахме за Флоренция и изкарахме онези два месеца в Италия като наистина перфектна двойка.
Илиана започна да учи италиански, докато бяхме в Рим и често излизахме по Виа Марчела, тя носеше книга, от която си вадеше думи, а аз бележник, в който напразно се опитвах да си водя записки. Понякога се улавяхме как се гледаме крадешком и тогава избухвахме в смях. И двамата бяхме доста лениви, застанали един до друг, не можехме да правим друго, освен да се търсим с поглед и да се целуваме. Вечерите се прибирахме, хванати за ръце като годеници, и докато се качвахме по стъпалата към стаята си, усещахме как настръхваме от любовно нетърпение. Непрекъснато копнеехме един за друг. А тя успяваше да заспи едва късно през нощта, склонила глава на гърдите ми.
И при все че бяхме напълно отнесени от омаята, нейният разсъдък си оставаше непокътнат. Спомням си, че докато седяхме двамата покрай пътя, облегнати на стената на една вила във Фиазоле, й споделих, че бих искал да напиша история, чието действие да се развива там. И двамата тогава бяхме опиянени от светлината, от разцъфтелите полски цветя сред тревите и небето.