— Щастлив съм — му казах.
— Да, но не виждам името ти никъде — добави той. — Не си обявил появата на нова книга… Случило ли се е нещо?
— Работя — отвърнах аз мимоходом.
Усмихна се и ме потупа по рамото. После ми припомни своята теория, че по-голямата част от румънците се провалят, когато достигнат зрялост; на младини са гениални, бляскави, изпълнени с талант и после в зрелостта си са неудачници. Засмях се с него.
— Ще видиш — казах му на раздяла и стиснах ръката му.
Тази среща все пак събуди безпокойството ми. Разказах го на Илиана. Тя потъна в мисли и наведе поглед към земята.
— Той има право — каза. — Откакто ме срещна, не си публикувал нищо. Всички ще си помислят, че това е заради мен.
Не знам защо думите й ме огорчиха и усетих нужда да се защитя.
— Знаеш много добре, че писах доста и след като те срещнах.
— Да, обаче не си довършил нищо — уточни тя и потърси очите ми с поглед. — Това ми се струва много странно…
— Сега съм по-суров към себе си — измънках аз.
Забележката й не ми даваше мира: нима й се струваше толкова странно, че не съм довършил нищо… Това беше самата истина, но дотогава Илиана не ме беше питала много-много за книгите ми, не се беше обезпокоила, че преписвам ръкописа си и не подготвям нищо за печат. Точно обратното, до определен момент тази моя жажда да творя дори я беше карала да страда. Не можех да забравя, че толкова често в началото се усмихваше тъжно, когато потъвах в мислите си, и ми казваше: „Пак бягаш от мен…“ И сега, след като беше понесла и насърчавала работата ми в продължение на два месеца — по време на които ме губеше дни наред — ми казва колко странно й се струва, че не завършвам нищо!
— Но аз съм още много млад — добавих. — Имам предостатъчно време да завърша книгите си…
Изведнъж се натъжи и се отдалечи от мен, отправи се към прозореца.
— За това си прав — прошепна тя. — Ти си много млад и имаш време…
Схванах смисъла на тези думи, които тогава ми се сториха естествени, едва след няколко седмици. Илиана продължи да стои до прозореца. Приближих се, за да я прегърна и да я целуна. Не можех да понасям мълчанието й.
— Вали сняг — каза и показа снежинките с протегнатата си длан.
Долепих бузата си до лицето й и й прошепнах, за да я омилостивя:
— Знаеш ли защо не мога да завърша нито една книга? Защото всички героини приличат на теб и нямам куража да ги опиша, да правя литература от тази любов…
Започна да се смее; примигна с очи, сякаш обостряше погледа си, за да може да прозре вътре в мен.
— А не може ли да се пише, без да има герои жени?
— Разбира се, че може, но тогава не е интересно — обясних й аз.
Остана така замислена няколко мига.
— Това означава, че в края на краищата няма да можеш да напишеш нищо, докато нашата любов продължава… — прошепна тихо.
Въобще не бях очаквал подобен отговор. Усмихнах се объркано.
— Разбра ме погрешно — защитих се аз. — Ще настъпи и часът, в който ще мога да пиша за теб, без от това да правя литература…
Тя отново приближи челото си до стъклото на прозореца, без да казва нищо, просто ми посочи с ръката си натежалите снежинки.
— Дойде зимата — казах, за да сложа край на мълчанието.
— Дойде — прошепна тя.
Не успях да я накарам да говори отново през онзи следобед. Ставаше все по-загрижена с приближаването на нощта и мрака. На следващия ден обаче и двамата бяхме забравили — или пък на мен ми се стори, че и тя е забравила — разговора от предходната вечер. Прекарахме сутринта, като се разходихме по пресния сняг в Банася. После наближиха празниците. Бяхме решили да посрещнем Коледа в Букурещ и да заминем за Предял на осми януари. Илиана започна да се вълнува. Всяка вечер излизахме из града, за да изберем подаръци, да разглеждаме витрините. Никога не я бях виждал така нетърпелива, толкова вдетинена. Оставаше дълго пред витрините на магазините с играчки и стискаше нервно ръката ми. Тя самата избра коледното дърво и го украсява цял един следобед. Затворена сама, заобиколена от кутии и пакети.
Казах си, че всичко това й напомня за тъжното й детство, и си обещавах да я обичам горещо, така че вече никога да не съжалява за онези времена и никога да не я обхваща меланхолично настроение. Мислех си също, че очаква Коледа с такова нетърпение, защото много дълго време беше живяла в Германия. И отново ми се приискваше да мога да я обичам с възобновена, по-чиста страст, която да угаси всяка следа от миналите спомени в паметта й. Разхождах се из стаята си в очакване да се отвори вратата. Бяхме решили да останем само двамата на Бъдни вечер до полунощ, а след това да отидем у Александру.