Когато се чуха гласовете на първите коледари, Илиана отвори вратата. Дървото беше отрупано с играчки. Започнах да се смея и се опитах да я уловя в обятията си. Но тя с лекота се измъкна и се затича надолу, за да отвори всички врати. Миналата зима не могла да приеме коледарите, защото живеела в блок и ми сподели няколко пъти колко много беше се измъчвала по тази причина. Останал сам, започнах да разглеждам дървото. Няколко подаръка с имената на приятелите ни, златен молив за мен. В подножието на елхата имаше множество играчки. Не разбирах много ясно смисъла и се усмихвах отнесено. Изведнъж обаче си спомних, че аз не й бях купил нищо и настроението ми се помрачи. В този миг я чух да се завръща. Няколко стеснителни деца от махалата стояха на прага. Започнаха да пеят. Илиана се доближи до мен и ме хвана за ръка. Цялото й лице беше озарено от необикновено, простичко щастие. Наведох се и й прошепнах:
— Знаеш ли, че аз не съм ти взел нищо?
Тя само поклати глава и сложи длан върху устните ми; сякаш ме молеше да не казвам нищо повече, да я оставя да слуша на спокойствие коледната песен.
— Прощаваш ли ми? — попитах, навеждайки се отново към нея.
Стисна ръката ми, трепереща. Показах й молива, който беше приготвила за мен, и казах:
— Този път нямам никакво извинение; сега трябва да довърша книгата си…
Отдалечи се от мен, за да даде пари на децата. Мислех си, че ще им подари и от играчките, струпани под елхата, въпреки че те бяха прекалено големи и прекалено скъпи за тях. Но Илиана им раздаде само пари и плодове.
Когато останахме сами, отново я прегърнах и й поисках прошка.
— Ако бях достатъчно богат, за да ти купя пръстен, който да ти подхожда…
— Повече от това, което ми даде вече, никога не би могъл да ми дадеш — отвърна ми тя.
Аз съвсем естествено си помислих, че тя говори за нашата любов. После през смях я попитах какво мисли да прави с толкова много играчки.
Тя съвсем потайно ми отговори:
— Ще има нужда и от тях…
Приближихме се отново до дървото. Загасихме електрическите лампички и Илиана започна да пали свещите. Беше много развълнувана. Стояхме и гледахме двамата, сгушени един в друг. Отново се чуха гласовете на коледарите.
— Сега щастлива ли си? — попитах я аз глупашки, както правят всички влюбени.
Не ми отговори; само ме погледна в очите, но цялото й същество беше напрегнато.
— Спомняш ли си какво ми обеща тази пролет? — попита ме тя по-късно почти през шепот.
Не си спомнях. А и въобще не се опитах да си спомня. Чаках тя да ми каже. Но тогава по стълбите се чуха стъпки и Илиана бързо се затича да отвори вратата. Бяха други коледари, този път повече на брой и по-добре облечени.
Безспорно бяха ученици от гимназиален хор.
Влязоха в стаята и един след друг се залепиха до стената. После изведнъж подеха:
Пееха дискретно, почти приглушено, и не смееха да погледнат към никого. Илиана ме хвана за ръка, потърси дланта ми и започна да ме милва нежно.
— Какво съм ти обещал? — попитах я аз през шепот.
Не ми отговори. Но след като децата наченаха нова песен, тя ми посочи с очи елхата. Разбрах и усетих как ужасен страх сковава сърцето ми. Не може да се е случило това, повтарях си, само не и това. Усещах, че при тези обстоятелства всичко коренно ще се промени, че някой в мен ще умре едновременно с раждането на детето ми. И въпреки това беше отвъд силите ми да се боря сега. Обичах я прекалено много, тя беше така развълнувана. А и беше Бъдни вечер, коледарите…
Усетих как тя потърси очите ми, за да разбере какво си мисля. Заинатих се да гледам отнесено, отсъстващо към елхата. Видях много неясно свещите и после отново погледът ми попадна на играчките, тогава усетих леко гневно разтърсване. И все пак бях по-скоро объркан, отколкото раздразнен. След като момчетата приключиха с песента си и си тръгнаха един по един, Илиана ме попита:
— Сега спомняш ли си?
Спомних си много ясно сцената от пролетта. Припомних си и изпълнените й със страх думи от тогава.