— Да, но не съм си помислял, че толкова бързо ще се уморим — казах аз, докато оправях една от свещите върху елхата.
Илиана се приближи до мен, изплашена и бледа.
— Какво искаш да кажеш? — попита.
Не й отговорих веднага. Престорих се, че съм зает с тази свещ, която моментално трябваше да се махне, иначе цялата елха щеше да се запали.
— Тогава се съгласих, че докато нашата любов е жива, неуморима, ние няма да имаме нужда от нищо повече… — казах аз спокойно. — Аз още не усещам никаква умора в своята любов — добавих и направих усилие да се усмихна.
Илиана се вкопчи в мен и започна да ме милва по лицето.
— Но аз не мога повече така — каза тя развълнувана. — Не мога повече…
Целунах я и се опитах да открия предишната топлина и обич.
— А аз дори не разполагам с толкова време занапред — добави тя бързо. — Кой знае какво може да се случи всеки един момент, всеки един ден…
Беше много развълнувана и трепетът й се предаваше и на мен по кой знае какви невидими предаватели. Исках да й кажа нещо хубаво, някоя топла любовна дума, която да я приласкае, да я успокои. Но отново по стълбите се чуха стъпки. Изтръпнах раздразнен. Щеше ми се да не кани у дома и следващ хор. Илиана обаче се затича към вратата. Пак същите момчета със зачервени от студа бузи, те не посмяха да пристъпят в стаята заради полумрака в нея (бяха запалени само свещите на елхата). Веднага след като казаха пожеланието, те започнаха да пеят тъжна песен, песен, която нямаше нищо общо с Коледа. Седях на канапето и слушах, докато мислите ми бушуваха. Илиана се приближи до мен.
— Какво им е хрумнало, че пеят това? — каза тя.
— Красиво е — прошепнах аз.
— Коледните песни са по-красиви — каза тя, навеждайки челото си. — Всички онези стари коледни песни за…
Почувствах с пулсираща яснота усилието, което й костваше да не завърши изречението си: за раждането на Спасителя. Не казах нищо. Обзе ме някаква неразбираема тъга и голяма умора. И колко странно жизнена и овладяна остана Илиана при цялото това мое вълнение! Не мога да забравя това.
Хорът приключи с песента и остана в очакване. Илиана не повдигаше челото си. Аз продължавах да стоя на канапето покосен. Това неловко мълчание продължи няколко мига. Последва друга песен, по-весела; опитаха се, неуспешно, да я изпеят на три гласа.
— Виж, ти ще можеш да твориш винаги — каза изведнъж Илиана, като наблегна на последната дума. — И колкото повече напредваш във възрастта, толкова по-добре ще пишеш…
Искаше ми се да я прекъсна, но не намерих кураж да го сторя; даже нямах сили да взема каквото и да било решение. Сякаш нарастващата умора ме замайваше. Не се замислих даже какво ли ще си кажат онези деца, които пееха пред нас, почти без да ни виждат заради мрака. Усещах само, че нещо в мен се скъса, че ме очаква някаква голяма и опасна промяна.
— Може би си мислиш за нещо друго — поде отново Илиана, без да отлепя очите си от килима.
— Не — отвърнах простичко, — не си мисля за нищо.
Илиана внезапно се изправи и колебливо се приближи до хора. Остана там, докато те приключиха песента си. След това отвори чекмеджето, където бяха приготвени парите за коледарите, и започна да им ги раздава. Момчетата не посмяваха да тръгнат. За да се измъкнат от обърканото положение, извикаха:
— Дълги години живот!…
Това пожелание ми се стори смешно и станах от канапето, приближавайки се до вратата с изкуствена усмивка. Исках и аз да им кажа нещо и съвсем напосоки ги попитах:
— В кой клас сте?
Няколко от тях отговориха с едва доловими гласове. Най-високият от тях, развълнуван, изрече:
— Аз ви познавам… Чел съм едно ваше произведение…
Изведнъж ми се прииска да се засмея; не защото знаеха името ми, ами заради любезната формула, която беше използвал: „произведение“. Илиана също се засмя. След като затвори вратата, се спря пред мен.
— Аз не мога да покажа нищо — каза.
Тогава я поех в обятията си несъзнателно и започнах да се моля, да й говоря развълнуван, като че се борех за свободата си, за да защитя цялото си същество. Този път патетично й повторих, че творецът трябва да създава само изкуството си, че ние двамата не сме от този свят, че не можем да се противопоставим на съдбата, която ни беше избрала за подобен вид венчание. Тя ме изслуша както винаги мълчалива, изплашена. Усещах, че не може да ми се противопостави, и се борех още по-яростно.