— Нима аз не съм ти достатъчен? — питах.
Отговори ми с целувка. Беше бледа и замислена.
— Тогава… — започна тя колебливо, — Коледа дойде напразно.
Стана с усилие от мястото си до мен. Отново ме обзе същата ужасна и непосилна тъга. Извиках:
— Ти вероятно си мислиш, че ме е страх, че не искам да се свързвам прекалено силно с теб. Но за да ти докажа…
Илиана се отправи към елхата.
— Късно е — каза. — Трябва да отиваме у Александру.
И се зае да гаси свещите.
VIII
Тогава у Александру изживях една от най-потискащите вечери в живота си. Пристигнахме много преди полунощ. Бяхме сред първите дошли и сега тези стаи, където преди година се бях запознал с Илиана, ми се струваха прекалено големи и прекалено тъжни. Или пък такова е било моето усещане. Седнахме на едно канапе. Не знаех какво да кажа и си поисках чаша вино. Смятах, че ако замъгля съзнанието си, онази смъртоносна тъга в душата ми ще изчезне. И въпреки това си казвах колко е просто да бъдеш щастлив, колко лесно ни беше на нас с Илиана да сме щастливи…
— На вас какво ви става? — попита ни Александру.
— Нищо — отвърнах аз. — Илиана днес цял ден не спря да тича насам-натам и е уморена.
Изпих чашата и си поисках втора. Илиана ме погледна изплашена, с онзи неин, изпълнен с паника поглед. Но тогава ми хрумна, че като ме види толкова нещастен, търсещ забрава в пиянството, тя ще ме разбере и няма вече да ми напомня за обещанието, което бях направил. Едва по-късно си дадох сметка като какво страхливо нищожество се бях проявил в онзи момент. Но тогава си повтарях: Илиана вижда колко съм нещастен, колко съм тъжен. Тя знае, че не бих могъл да живея по друг начин, освен като творец. И вероятно накрая ще ме приеме такъв, какъвто ме приемаше и досега…
И наистина, когато изпих и третата чаша и се изправих, за да си сипя сам следващата, Илиана се стрелна до мен и ме хвана за ръката.
— Андрей — прошепна тя развълнувана, — извини ме, че те ядосах.
— Но ти не си ме ядосала изобщо — казах аз с известно задоволство. — Онова, което е трябвало да се случи, вече е станало. Ти не си виновна.
Сякаш пребледня още повече.
— Откъде знаеш? — попита ме свенливо.
В действителност не знаех нищо. Бях изредил няколко случайно хрумнали ми думи. Но когато чух гласа й, главата ми натежа още повече.
— Досетих се — отвърнах й сухо. А после, след известна пауза, добавих, и то по брутален начин: — Няма никакво значение…
Изпих чашата до дъно. Илиана хапеше устните си.
— Извини ме — прошепна тя отново.
В този момент в дневната влезе нова група гости. Поканените станаха много. Домакинът започна да пали свещите на елхата. А ние и двамата гледахме изгубени, сякаш не разбирахме нищо.
— Нашата елха е по-красива — прошепна Илиана, като се приближи до мен. — Нали?
— Наистина — отвърнах и потърсих очите й.
Бяха пълни със сълзи. Вероятно и аз съм бил разчувстван, защото Илиана ми се усмихна с безкрайна обич. Поех ръката й и я целунах. Влязоха още няколко двойки. Една госпожа се приближи до мен и ме попита:
— Ама какво става с теб? Никой никъде не може да те срещне…
Държеше се така, сякаш дори не искаше да забележи Илиана.
— Не знам дали я познаваш — представих я аз. — Това е моята годеница…
Казах това, защото ме беше засегнал празният поглед, с който беше измерила Илиана.
— Изключително! — престори се госпожата на изненадана.
Илиана се усмихна насила. Дадох си сметка колко умело успяваше да се владее.
— Александре — извика отново госпожата, — ти защо не си ни казал нищо?
За няколко минути всички се струпаха около нас и ни поздравяваха. Отбелязването на Бъдни вечер сякаш беше забравено. Александру ни прегръщаше развълнуван.
— Най-накрая — извика той. — Намерих съпруга на един гений!…
Илиана започна да плаче и наведе чело, както правеше обикновено. Беше много бледа, устните й трепереха, стискаше ръцете си непрестанно. Опитах се да разкъсам потискащия кръг, който ни смачкваше.
— Тя е много уморена — обяснявах аз.
— Изключено! — каза някой. — Плаче от щастие…
Александру започна да отваря бутилки шампанско. Всички се чукнаха за наше здраве. Аз бях седнал до Илиана и я бях обхванал за талията.
— Тишина, тишина! — викаше от вратата на другата стая една госпожица.
Всички извърнаха глави: „Сватбеният марш“ от „Лоенгрин“ звучеше на грамофонна плоча. В салона се спусна някаква ужасяваща тържественост, на която май почти никой не знаеше как да реагира. В даден момент някой изръкопляска и след него всички започнаха да аплодират.