— Аз ги направих щастливи — хвалеше се Александру.
Той също беше просълзен, не знам по каква причина.
— Да опишеш всичко това в книга — каза госпожата, която първа беше научила, че сме сгодени.
После седнахме на масата, ние двамата бяхме сложени на почетните места. Един студентски хор ни пя около час. Илиана дълго време се бори, за да не избухне в плач. По-късно, когато забавленията бяха в разгара си, ми направи знак, че вече не може да издържи. Избягахме, както и в онази нощ преди година, крадешком, през банята. Спуснахме се по стълбите замаяни, почти поболели се. В колата Илиана започна да плаче. Не намерих сили да я погаля, да я помоля да спре. Въздишах и в малкото интервали на трезвост, които имах, се питах — какво се беше случило? Какво можеше да се случи? Не разбирах нищо. Усещах само, че нещо се беше счупило и то беше непоправимо, че някъде се беше отворил някакъв процеп и че колкото и да се боря сега, вече никога няма да мога да позная онова щастие, което имахме в началото. Изпълненото със светлина време, което течеше от първата ни среща до момента, в който Илиана беше отишла да угаси свещите на коледното дърво, ми се струваше много далечно, подобно на изгубен рай.
Когато останахме двамата насаме в нашата стая, Илиана легна на канапето изтощена и остана там онемяла, без сили да свали дори връхната си дреха. Исках да й помогна, но ме помоли с ръце да не се приближавам. По-късно осъзнах, че трябва все пак да опитам да изясня нещата.
— Аз не разбирам защо си толкова нещастна, че те представих като моя годеница — казах й аз. — И бездруго отдавна мислех за това. И ако не ме беше прекъснала, щях да го кажа първо на теб по-рано тази вечер, когато отиде да загасиш свещите.
Не ми отговори нищо. Лежеше на канапето, отнесена, почти заспала.
— Може би тази новина те натъжава? — добавих и се приближих.
Коленичих до нея и опрях чело на гърдите й.
— Какво е станало? — попитах отново, по-тихо.
Отвори очи и се усмихна тъжно.
— И аз исках да ти кажа днес — каза тя. — Но не намерих кураж…
Сега започнах да разбирам. Страдах толкова много от тъгата, която беше обзела и двама ни, че ми беше безразлично какво ще се случи след това. Исках нощта да свърши по някакъв начин и отново да се открием.
— Няма нищо. Всичко свърши сега.
Но вероятно съм имал такова примирено изражение и гласът ми е звучал толкова уморено и едва ли не победено, че Илиана покри очите си с длани.
— Да, но не и така — промърмори тя. — Така не, в никакъв случай…
Прекарахме коледните празници, като и двамата се опитвахме да изглеждаме един за друг весели и щастливи. Но в действителност бяхме неспокойни, измъчвани от тревога, заплашени сякаш от някакво ужасяващо нещастие. Аз чаках с нетърпение да заминем за Предял. Надявах се, че там ще изчезнат всички сенки и безпокойството ни ще се изпари. Една сутрин преди Нова година я попитах дали е готова за пътуването.
— Аз не мога да замина — отвърна ми объркана. — Уговорих се с доктора за утре, в една клиника…
Моментално я хванах за ръка изплашен. Исках да й кажа нещо, да я спра.
— Сега вече е твърде късно — каза тя и наведе очи.
И двамата замръзнахме в мълчание изплашени; никой не се осмели да наруши тишината. Питах се какво ли можех да й кажа. Не разбирах добре какво се беше случило; кога се беше виждала с лекаря, защо трябва да влезе в болница, защо точно сега, по средата на празниците?
— Непременно ли трябва? — попитах най-сетне аз, за да кажа все нещо.
Поклати утвърдително глава. Лицето й се беше променило много през последните дни. Челото й беше загубило блясъка си. Очите й постоянно бяха празни. Голямата й алена уста сега седеше уморена и обезкървена…
— Нещо сериозно ли е? — попитах аз отново.
Вечното мъжко малодушие се беше събудило отново в мен. Исках на всяка цена да подсигуря спокойствието си, да се уверя, че няма да се случи нищо сериозно, че няма да страда много заради мен. Исках, без да си давам сметка, да се отърся от всяка отговорност.
— Не, няма нищо страшно — успокои ме тя и ме погали.
После се отдалечи от мен и бавно се съблече.
Останах в средата на стаята, замаян, без мисъл в главата. Запалих си цигара. Тя ме чу и извърна глава.