— Недей да пушиш толкова…
Седнах на ръба на леглото. Твърде късно е, ми беше казала. За какво беше късно? Какво се беше случило? Какво още можеше да се случи?
Онази нощ беше ужасна. Илиана се боеше от мен, като че бягаше, но все пак се опита да ме успокои, да ме погали.
— Защо не опиташ да поработиш? — каза ми, като ме видя така неспокоен. — Почети нещо.
Помислих си, че иска да остане сама, и отидох в работния си кабинет. Но не можех да се захвана с нищо. Същото странно безпокойство ме повали отново. Напразно се опитвах да го прогоня, като си мислех как ще подготвя сватбата, без знанието на Илиана. Как после двамата ще заминем за няколко месеца в Швейцария. Опитвах се да съсредоточа мисълта си върху някакви конкретни дреболии, вече нямах много пари, трябваше да взема назаем или да поискам от някоя от сестрите си. Но напразно; никоя картина, която си въобразявах, никое мислено пътуване, не успяваше да ме успокои.
… Не пожела да ме остави да я придружа. Даде ми само адреса на клиниката. Можех да я посещавам всеки ден, разбира се. След като тръгна, обикалях улиците като обезумял. Накрая отидох и аз. Поисках да говоря с доктора. Прие ме доста късно. Промърморих няколко извинения: спешно пътуване, проучвания, толкова непредвидени събития. Успокои ме: не било нищо сериозно…
На следващия ден я видях. Усмихваше се. Бях завладян от притеснения и угризения. Занесох й букет от бял люляк. Останах там, до нея, объркан, засрамен. На тръгване й казах:
— Знаеш ли, ще е по-хубаво да отидем някъде; в Тирол например…
Стоеше мълчаливо, но дълго държа ръката ми и я милва. Тръгнах си с цяла планина от мисли; повтарях си, че вече никога няма да я карам да страда и ще бъде напълно, напълно щастлива… Когато дойдох след ден, ми казаха, че не мога да я видя; били й направили операция през нощта. В този момент усетих, че всичко около мен се разпада. Седнах на един стол и чух някакъв глас, който сякаш идваше от много далеч:
— Не е нищо сериозно…
Повтарях тези думи в несвяст. Тръгнах си, без да разбирам какво бих могъл да направя до мига, в който се видим. Отидох у Александру. Казах му, че Илиана е в клиника. После набързо го попитах дали би искал да стане свидетел на сватбата ми. Бях много нервен и треската започваше да ме разяжда.
— Какво е станало с вас? — попита ме той рязко.
Останах известно време замислен: сякаш и преди бях чувал този въпрос, но не бях сигурен дали не е някаква илюзия, породена от умората; дали по някакъв начин не ми се струва, че преживявам отново сцена, която се е случила отдавна, но аз не успявам да я разпозная.
— Но и ти си болен — каза ми Александру и ме хвана за ръка. — Имаш треска…
Разтресох се, сякаш точно в този момент ме беше покосила истинска вледеняваща треска. Тръгнах. Навън се ширеше ужасен мраз. Беше ме страх да се върна у дома. Бях сам и все пак присъствието на Илиана, което ме пресрещаше навсякъде, изстискваше жизнените ми сили. В края на краищата трябваше да се прибера. По пътя си спомних, че героинята в една моя книга се казва Маргарита. Тази подробност глупаво се натрапваше в мисълта ми, без да мога да намеря никакъв смисъл в нея. Маргарита. Повтарях несъзнателно това име. И после изведнъж се сетих за Маргарита от Фауст. Беше убила детето си, точно така. От страх, от срам, беше го убила. Но Илиана не се боеше от никого, не я беше срам. Нещо друго се е случило: със сигурност се е случило нещо друго и тя нямаше никаква вина. Тя не го е искала, беше се противопоставила на тази съдба. Но мисълта идваше от съвсем друга посока: тръгваше от мен, само и единствено от мен…
Тогава усетих, че ме обзема мрачното чувство на отговорност. Не осъзнавах много ясно какъв грях бях извършил, но ми натежа непозната, ужасна, огромна вина…
Дойдох на себе си едва след като Илиана се прибра. Ходих да я виждам непрекъснато през последните дни. Беше отслабнала много, а вътрешното преживяване на случилото се я правеше още по-бледа. Обикаляше стаята ни, сякаш беше отсъствала от дома ни месеци наред. Целуна ме развълнувана, зажадняла за мен, но въпреки това през цялото време беше обзета от огромно безпокойство. Искаше непрекъснато да бъда до нея, да усеща винаги топлината на ръката или дланта ми. Почти не искаше да излиза от къщи. А мен пък ме потискаха онези помещения, в които страдах толкова много от самота, където толкова много пъти я зовях в мислите си. Приготвихме се за тръгване. Отказахме се да ходим в Предял. Нямах търпение да преминем границата възможно най-бързо и да я преоткрия. Все пак исках да се оженим преди заминаването. Когато й споделих това, въпреки че се усмихна топло и с благодарност и ме прегърна, аз усетих, че новината не я зарадва така, както се бях надявал.