— Не се ли радваш, че ще бъдеш моя съпруга? — попитах.
— Че не бях ли и досега? — отвърна ми тя. — И като че преди бях нещо повече…
Изрече първите думи съвсем естествено, а после изведнъж избухна в плач и отчаяно ме прегърна.
— Какво ти е? Какво ти е? — питах аз като глупак и я целувах.
Не ми отговаряше. Усещах само изплашените й ръце да се затягат около мен и сърцето й да бие лудо.
— Знам за какво си мислиш — рекох. — Но от сега нататък, ако и ти искаш…
Запуши устата ми с дланта си, разтреперана.
Погледнах я учуден. Помислих, че не иска да си припомня…
— Прости ми — казах и целунах ръката й.
— Ти трябва да ми простиш…
Това бяха нейните обичайни думи всеки път, когато й исках прошка, и затова не се разтревожих от тях.
Вълнуваше ме само безкрайната й любов, голямата й нежност.
— Ще можеш ли наистина да ми простиш? — поде отново тя. — Сега съм такава, каквато ме искаше ти: чиста…
Не разбирах. И въпреки това отново ме обзе безпокойство. Боях се да питам повече. Но Илиана искаше да ми каже всичко докрай.
— От сега нататък няма нужда се боиш от мен — каза с поугаснал глас.
— Може би по-нататък — казах аз замислен.
Поклати глава. Очите й горяха, погледът й доби концентрация, която ме притесни.
— Сега имам само теб — добави тя. — Трябва да ме обичаш много, много, до края…
Искаше ми се да й кажа една-единствена дума, изпълнена с обич, да я погаля, да разбере колко изцяло неин бях. Но не можах да промълвя нищо. Само я гледах. Повтарях си: може би по-късно… Но тя беше поклатила отрицателно глава. Припомних си, глупашки, както винаги се случваше, рефрена от „Гарванът“ на Едгар Алън По „Nevermore“. Гледах я, а постепенно започнах да не я виждам.
— За какво си мислиш? — попита ме тя. — Защо избяга от мен?
— Не съм избягал — излъгах.
Но не можех да се концентрирам, да й кажа онази любовна дума, която очакваше. В главата ми непрекъснато се въртеше рефренът „Никога“… И в същото време някаква надежда проблясваше: може би се лъжеше…
— Защо не казваш нищо? — попита ме отново.
Направих последно усилие:
— Ти знаеш всичко, което бих могъл да ти кажа…
— Харесва ми да те слушам, когато говориш…
Бях безсилен. Склоних глава на коленете й и Илиана започна да милва косата ми отнесено.
— Поработи ли, докато беше сам? — попита ме много тихо.
Обзе ме ужасно огорчение. Как бих могъл да стоя и да работя, докато тя беше в клиника…
— Страдах от безсъние — само това й казах.
— Трябва да работиш — настоя. — Трябва да се събудиш от този сън…
Искаше ми се да я прекъсна, да й кажа колко зверски ме заболя от нейните думи, но Илиана обхвана главата ми с длани и продължи:
— Знаеш ли, и аз мислих много за теб, докато бях сама. Каква егоистка бях преди това… Исках да те имам само за себе си… Това е абсурдно!… Ти не си като останалите хора, не си като нас… Жената на майстор Манол е жертвала себе си, вградила се в основите на строежа, а аз се боях от някаква толкова по-дребна жертва…
Говореше с толкова угаснал глас, че си мислех, че ще избухне в плач. Но тя запази гладкостта на изказа си. Разбрах, че отдавна беше подготвяла този отговор, че го беше изговаряла много пъти в клиниката. Усещах как треперещата й ръка милва косата ми.
— Трябва непременно да сложиш ред в живота си — продължи да говори със същия тон. — Ти нямаш право да се загробваш така до мен…
Изтръпнах. Усещах, че наближава нещо ужасно.
— А нямам ли аз правото да бъда щастлив? — попитах.
Илиана прехапа устната си и тогава само за миг очите й се замъглиха. Но после победено наведе челото си.
— Вече не зная… — прошепна.
На следващия ден се зае да организира живота ми. Отложи, без никаква причина, заминаването ни, приготовленията за сватбата ни. Интересуваше я повече какви планове имам за книгите си, помоли ме да й позволя да прочете ръкописите. Трябваше да я послушам. Никога не я бях виждал толкова напълно потънала в проучването и разбирането на моите произведения.
— Вече няма да съм милостива с теб — казваше ми усмихната. — От сега нататък трябва да довършиш всичко, което си започнал…