— Би трябвало да отидеш някъде на планина, да си починеш… Много си отслабнал. Може даже да напишеш нещо. Нали си мъж…
После добави:
— И в края на краищата кой знае какво я е прихванало. Никой не я познава добре. Вече веднъж е отсъствала за дълго от страната…
Споменът за бягството й в Берлин ме успокои. Вече не ревнувах миналото й, спря да ме измъчва голямата неизвестна в живота й преди мен. Даже и онзи любовник, когото беше забравила така трудно, вече не ме вълнуваше. Плашеше ме само това, което можеше да се случи от сега нататък. Усещах този страх, без да си мисля за някаква евентуална нова нейна любов. Не можех да повярвам, че Илиана ще може да обича някога отново. Съмнявам се, че аз бих могъл да обичам… Но животът все пак върви напред. Плаши ме и мракът, в който потъна Илиана, също и онзи непознат живот, който я погълна…
Заминах набързо от Букурещ, без да знам къде ще спра, но мислейки за историята, която пиша сега. Спрях първо във Валя Праховей, после в Брашов. Исках да напиша напълно достоверна изповед за нашата любов; да я напиша най-вече за Илиана, не толкова за себе си. Усещах как ме нагнетяваше пламенната нужда да се изповядам. Странна е тази жажда да се изповядаш, да поискаш прошка от някого чрез книга… Вероятно си спомняш онази средновековна легенда, разказана от Анатол Франс, за жонгльора, който се замонашил, но понеже не можел по друг начин да възхвалява Богородица, той се затварял в параклиса и там, сам пред Светата Дева, изпълнявал всички фокуси и тънкости на занаята си.
… Не разказвам това, за да търся извинение. Може би тези възмутителни разкрития, които писателите правят понякога в книгите си, са вид възхвала на жената, която са обичали и която, без да искат, са накарали да страда. По какъв по-съвършен начин могат да й поискат прошка, как да й изкажат почитта си по по-озарен и искрен начин, освен с това, което пишат? Не мога да направя друго. Не мога например да се моля или да пея…
Но не за това ставаше дума, добави набързо Мавродин с променен глас. Може би книгата ми извираше от нуждата ми да поискам прошка от Илиана: Сватба в небето, това заглавие е достатъчно красноречиво, си мислех. Мислех си, че ако някой ден нашата история, описана в книга, попадне пред очите й, поне това би могло да я накара да се върне. Има още толкова ненаправени неща. Понякога животът ми се струва достоен да бъде изживян, когато и да е и по какъвто и да е начин. Бих повторил тези думи пред Илиана…
Аз я чакам. Понякога си се представям остарял и самотен сред книгите си, наведен над същата маса, както толкова нощи наред ме е виждала Илиана. Представям си още, че една вечер тя ще почука на вратата, аз ще отида напълно разсеян и ще отворя; и там на прага ще я видя, ще срещна нея. Не спирам да си въобразявам това нещо…
Вероятно обаче нещата ще се развият по съвсем различен начин. Животът ще продължи напред така, както и досега, и кой знае как ще погълне и двама ни.
Исках обаче да кажа нещо друго. Исках да споделя колко бързо ме повлече творчеството ми в тази история, която пиша в момента. Усещам непрекъснато присъствието на Илиана, докато пиша, и въпреки това книгата се развива по друг начин, магията на измислицата ме завладява, без да си давам сметка, и макар историята да си остава същата, нито аз, нито Илиана, нито пък случките са такива, каквито бяха в действителност. Понякога безсилието ми да кажа истината, безсилието на твореца да се изповяда напълно, да се изповяда човешки и християнски, ме потиска до смърт… Ти ще прочетеш тази книга и ще видиш колко много се отклонява тя от това, което ти разказах сега. Може би е по-красива, но само толкова…
И двамата замлъкнаха объркани. В стаята стана студено. Хаснаш замислено гледаше в пода. Мавродин отново се изтегна на леглото.
— Ще си почина малко и после ще направя по един чай — каза той.
— Мислиш ли, че ще я срещнеш някога отново? — попита Хаснаш така, сякаш продължи на глас някаква мисъл, която го беше измъчвала дълго време. — Искам да кажа — усещаш ли, че ще я видиш пак?
Мавродин остана с глава, облегната на ръцете си, загледан отнесено в тавана.
— Не зная — каза той по-късно, колебаейки се. — Непрекъснато си представям най-различни неща — добави. — Но друго…
Хаснаш извърна глава и го погледна, после наведе челото си надолу объркан.
— Ами сега какво мислиш да правиш? — запита той отново. — Толкова си млад, едва навършил трийсет години…