— Но аз нямам билет в себе си — каза ми неуверено.
— Няма проблем — отвърнах й аз. — Ако дойде кондуктор, ще му кажа, че си с мен.
Останахме в коридора и си говорехме. На спирките я пазех с ръка, за да не я удрят минаващите хора, да не я настъпват по краката тълпите от пътници, които упорито си търсеха място. Разказа ми как бяха избягали с лелите й в Молдова. Сега изглеждаше доста привикнала към ада на претъпканите влакове, които се бавеха часове наред на гарите, и към заплахата от неприятелските самолети. После, съвсем благопристойно, тя ме запита дали се връщам от фронта. Говореше френски много добре и разговорът с тази девойка ми доставяше удоволствие.
Почти в полунощ слязохме от влака, след като около половин час по-рано едва бях успял да измъкна багажа й от купето. Хванах я под ръка и я заведох в един офис на гарата, където мой приятел беше чиновник. Боях се да я оставя сама. Но, от друга страна, не можех повече да се занимавам с нея, защото сутринта трябваше да бъда в Бърлад. Оставих я при приятеля си и подчертах, че на връщане ще се поинтересувам какво е направил.
Когато се разделяхме и й пожелавах късмет, очите й отново се напълниха със сълзи. Погалих я по косата и после прокарах дланта си по бузата й. Усетих, че трепери.
— А сега ще ми позволиш ли да те целуна? — попитах я през смях.
Повдигна леко главата си и ме погледна право в очите. Сякаш ми протегна устните си. Целунах я по бузата и още веднъж й пожелах кураж и късмет и се върнах във вагона…
После забравих за тази случка. След седмица, когато отново пътувах към Яш, на гарата се сетих за Лена и отидох при приятеля си да попитам какво е станало. Разказа ми с усмивка, че веднага след заминаването ми момичето побягнало към перона и се приготвило да чака пристигането на следващия влак. Не спала цяла нощ и обикаляла край вагоните на всеки влак, който спирал на гарата, и викала: „Лельо Емили! Лельо Емили!…“ Към сутринта се съгласила да си полегне на канапето в офиса и заспала с глава на куфара, който пазела през цялото време много грижливо. На следващия ден, когато моят приятел загубил надежда, че ще може да открие адреса на роднините на момичето и се питал какво ще прави с нея, ако леля й Емили не пристигне до вечерта, Лена се върнала весела в офиса под ръка с някакъв млад офицер, с когото говорела на френски. Казала му, че това е братовчед й, и качила багажа си в офицерската му двуколка. А той видял как офицерът я целунал веднага, щом кочияшът пришпорил конете…
Тази подробност пък ме накара да се засмея. После се качих на влака за Яш и напълно забравих за случилото се. Само веднъж после, след сключването на примирието, се срещнах с приятеля си от гарата и двамата си припомнихме за Лена сред множеството други спомени за случки и приключения, през които беше преминал всеки от нас. Скоро след това този мой приятел умря. Научих за неговата смърт няколко месеца по-късно.
Тогава пристигнах в Букурещ, за да получа някакви технически материали. Тъкмо бях свалил офицерската си униформа и се питах по кой път да поема. Бях вече твърде възрастен, че да се връщам отново във Франция и да завършвам образованието си за инженер. Войната, в която бях участвал от първите й месеци, беше приключила и като към това се добави опиянението от победата, обединението на румънските княжества и всичко, което последва, събитията ме бяха променили много. У мен беше останала жажда за живот. Имах само едно-единствено желание: да се издържам по какъвто и да е начин, да съм богат, да правя това, което поискам поне няколко години. Братовчед ми, синът на вуйчото, който ми помагаше за следването, беше загинал във войната. Много скоро почина и вуйчо ми и аз наследих доста голямо състояние. Тогава времената бяха такива, че лесно можеше да забогатееш. Закупих терени в Букурещ, участвах в различни технически комисии. Тези неща не са от кой знае какво значение. Казвам ти ги просто за да ти стане ясно, че малко след 1921 година бях станал богат и амбициозен човек. Бях навършил трийсет години, но житейският ми опит надвишаваше възрастта ми. Това беше опит, натрупан в множество премеждия. По отношение на жените и любовта вероятно бях истински циник. Не бях обичал никога. Връзката от студентските ми години си беше останала единствената ми емоционална авантюра. Войната ме беше излекувала от нея и от всяка форма на любов. Бях видял твърде много, за да продължавам да вярвам в честта и обещанията. Мислех си, че само грозните жени пазят честта си. И то защото дотогава не бях срещал красива жена, която да ми хареса и която да ми устои. Но това не е нещо, което се случваше само с мен. В онези години, веднага след края на войната, почти половината от хората бяха полудели; тогава всичко беше позволено, стига да разполагаш с необходимата смелост и сила да си го вземеш.