Между другото след 1920 година стоях много малко в Букурещ. По-голямата част от времето си прекарвах в чужбина. Непрекъснато участвах в различни комисии и комитети, които продължаваха да действат дълго след сключването на мира. Тогава си мислех, че не съществува по-подходящ стил на живот за мен, че най-накрая бях придобил свободата и щастието, за които даже не смеех и да мечтая по време на следването си в Париж. И понеже постоянно отсъствах от страната, поддържах любовните си връзки дотогава, докато ми бяха удобни. Малко са мъжете, които могат да се похвалят с подобен късмет. Не мислех изобщо да се женя, въпреки че бях канен в домовете на множество семейства единствено и само с тази цел.
Харесваше ми обаче да посещавам къщата на една жена, която отскоро беше станала моя интимна приятелка. Тя беше много красива и много лека жена, съпруга на депутат, който след войната беше натрупал значително състояние. И той, и съпругата му бяха намесени в поредица от скандални далавери. Това се случи през 1924 година, когато елегантността и разпуснатостта на нравите в Букурещ бяха достигнали несравними върхове. Приятелката ми притежаваше една от новопостроените къщи в столицата, а събиранията на следобеден чай и коктейлите й бяха забележителни. Харесваше ми да посещавам всички тези забави, защото там срещах разюздана младеж, с която се разбирах чудесно. Не знам дали ти си спомняш онази епоха на джаза, на коктейлите, когато се ширеше модата на късо подстриганата коса „а ла гарсон“, а роклите се носеха къси до над коляното. Мисля, че младежта никога не е разполагала с толкова лишена от морални стойности свобода. През онези години и в определени къщи можеше да си легнеш с което си пожелаеш момиче, ако си танцувал настоятелно цяла нощ с него. Всъщност в стила на онова време беше момичетата да си избират любовниците по същия начин, по който избираха партньорите си по тенис. За девствеността се говореше с цинизъм и колкото по-разпуснато беше едно момиче, толкова по-забавно беше то. В онзи дом често виждах много млади момичета да се състезават коя ще се напие по-бързо и по-ефикасно.
Вече не бях толкова млад, но тези безкрайни забави, на които се танцуваше лудешки до изнемога през три четвърти от нощта, ме забавляваха страшно много. По-голямата част от поканените бяха по-млади от мен, защото съпругата на депутата си избираше приятели изключително от кръга на младите хора. Нашата връзка беше известна, както впрочем бяха всички останали извънбрачни връзки в средите на политиците, бизнесмените и хората, забогатели от войната. Беше авантюра, която ми носеше радост, без да ме уморява, и заради която трябваше да върша малки услуги на приятелите на депутата.
Една вечер стоях облегнат на бара и си почивах, докато чаках следващия танц, когато приятелката ми се появи с младо момиче под ръка. Бях пил доста, но все пак си дадох сметка, че това фино лице с големи и добре очертани устни ми е познато.
— Нека ти представя една рядка птица — ми каза моята приятелка на френски (в този дом почти не се говореше друг език). — Позволи ми да ти представя Лена, последната девственица от деветнайсети век!
По накъсания й смях се досетих, че беше изпила доста коктейли.
— А нима съм чак толкова възрастна? — попита момичето с усмивка.
— А това е мъжът, с когото флиртувам — представи ме моята приятелка. — C’est un type épatant!3 — добави тя на ухото на дружката си.
Огледах я изключително внимателно. Струваше ми се, че тя не е никак на мястото си в тази къща, и най-вече в този час, такава скромна и сериозна, каквато изглеждаше. Косата й беше подстригана късо, момчешки, като на всички останали момичета, но на нея тази прическа й придаваше вид на студентка, излязла от руски роман. Правеше я като че по-чиста, защото озаряваше лицето някак неестествено.
— Струва ми се, че се познаваме отнякъде — казах и се опитах да си спомня кога за първи път бях виждал тези очи и устни.
Тя поклати глава и се усмихна.
— Аз приемам много малко покани — каза ми тя на румънски, а после добави с иронична и пресилена интонация: … dans le monde4…
— И въпреки това даже и името ти ми се струва познато — настоях аз.
В този момент си припомних сцената във влака отпреди седем-осем години. Разказах й я и още от първите думи тя се изчерви, силно объркана. Имах усещането, че и тя ме беше познала, когато ме видя, но избегна да се издаде. Вероятно се беше надявала, че няма да успея да си припомня. После се престори, че ме гледа внимателно, присвивайки леко клепачите си, сякаш се опитваше да се сети. Най-накрая си спомни.